Таодор Чонов
Когато площадите и улиците кънтяха от "четирдесет и пет години стигат, времето е наше" аз бях точно на 45 по онова време и приемах текста на песента и скандиранията твърде лично. Комунистическите мойсеевци (беше пълно с такива, наричаха ги партийни секретари, които разцепваха морета с камшик и разговаряха с горящи къпинови храсти, ту размахваха над главите ни марксическите скрижали, ту ги прибираха в кивоти и скинии и ни водеха, водеха, водеха...) Беше им омръзнало да се въртят заедно с нас в пустинята, те самите знаеха къде са ханаанските земи бяха ходили там, върнаха се с прехапани езици, смотолевиха нещо от рода на "ний тва го не мойм" и ни пуснаха да вървим - кой накъдето му видят очите. И като тръгнахме накъдето ни видят очите, разбрахме, че ние сме били все още в Египет, че сега нагазваме в пустинята и че тепърва ни предстои да се въртим из библейския пустинен кръг. Още 45 години.
Още от Лачени цървули
Задава се кръстопът
Пъплим по земното кълбо и се налага да пресичаме нерегулирани кръстовища, да изчакваме бариери, а който сбърка прави наказателни обиколки от един-два века
25 октомври: Да си купим свобода или да подарим цялата власт на „прогресистите“?
Който иска България да остане европейска демократична страна, с национален интерес, гарантиран от членството ни в двата мощни клуба НАТО и ЕС, с перспектива за бъдещето на децата ни - изборът е тандемът Гюров-Кандев
Парадоксът "Български народ"
Парадоксалното на парадокса, е че, той (българският народ) не е в състояние да излъчи смислена интелигентна опозиция и отхвърля всякаква идея за меритокрация