Метаморфози по Станишев: Орешарски – Олигарски – Обещалски – Оглушалски!!!

Пламен Цонев

Само за седмица премиерът Пламен Орешарски получи пет червени картона – пет пъти го предупредиха, че трябва незабавно да напусне играта, но той отказва да се съобрази с реферите и да чуе гневните възгласи на публиката. Тича безцелно по терена и пресътворява в дела комунистическия лозунг: „Кипи безсмислен труд”.

След посланиците на Германия, Франция, Белгия и Холандия, вчера и първият дипломат на САЩ Марси Рийс подкрепи протестиращите за нов морал в политиката граждани, и се обяви срещу непрозрачни и съмнителни назначения на висши държавни постове. В българския парламента и на „Дондуков” 1 обаче се правят, че все едно нищо не се случва и критиките не се отнасят до тях. Напротив, ретроградният комунистически дух в уж модерните европейски леви се пробуди като звяр и активисти на БСП, като другарите Татяна Буроджиев, Румен Гечев, Антон Кутев и т.н. обявиха европейските дипломати за рекетьори, ментори, генерал-губернатори, на които трябвало да им се запуши устата. Само дето още не са казали, че трябва

да ги изритаме от България,

но сигурно си го мислят. 

Това нагло поведение на червено-фашистката власт може да бъде разчетено единствено като безразличие към оценките и съветите на партньорите, с които сме в един тандем по наше желание. Сигналите към българските граждани са също недвусмислени – не ни пука дали сме в ЕС и НАТО, не ни пука от вас, трябва ни единствено властта и келипира за нашите другари.

За 45 дни управление примерът ще се запомни от хората като човек, претърпял няколко силни метаморфози, които гражданите опитаха иронично да разчетат чрез перефрази на фамилното му име.

След като експертът Орешарски стана премиер, още в първите дни на мандата си се разбра, че всъщност е повече Олигархски, защото зад него веднага се показаха

пипалата на олигархическия октопод в България,

които започнаха тутакси да придърпват към себе си апетитни късчета от баницата. Следващото превъплъщение на министър-председателя се оказа Обещалски. За да запуши гражданския вик, кабинетът започна масирана медийна политика с щедри обещания за прозрачност и експертност в назначения, за нов изборен кодекс, за социални пакети, за уж падащи сметки на тока и т. н.. Думите им обаче се оказаха пробити и през дупките изтекоха назначения на нови калинки, мутри на СИК и ВИС, уреждане с постове по АЕЦ, ДЕКВР и разни бордове на централи на активисти на БСП и ДПС.

Обещалски много бързо бе заменен от пиарите на властта с образа на Нечувалски. Демонстрирана бе политика – вие си протестирайте по площадите, а ние ще си управляваме и ще си назначаваме както искаме. Именно израз на тази управленска философия е липсата на диалог и чуваемост, но гарнирани с лицемерното твърдение – „разбираме хората, те имат право да протестират”.

Последната

метаморфоза на финансиста е Оглушалски.

През последната седмица той наистина се превърна в един глух призрак, който не чува нито улицата, нито институциите, нито президента, нито чуждите дипломати, нито ЕК, който обсъжда скандалните му назначения, нито писъка на кървавите трагедии, които заливат от седмица държавата. Едва ли глухотата на Орешарски е болестно състояние, защото ушите му порастват като пененгатори, когато заговорят интересите на Кремъл, Путин, Милер, или техните васали в България. Значи Орешарски все пак чува, но само избирателно гласа на Москва. 

„Червеният площад” обаче не вярва на площад „Независимост”. Разминаването между тях е планетарно – на единия отекват още ботушите на Будьоновски марш, а на другия - витае духът на „Чиста и свята република”. Орешарски избра марша на ботушите, а модерна България иска да върви след „Одата на радостта”.