Димитър Бочев, специално за Faktor.bg                                                       

„Когато наближава буря, някои строят стени,
                                                             други – вятърни мелници.”
                                                                                                      китайска поговорка                        

Неотдавна в „Панорама” – едно високо ценено не само от мен предаване на Националната ни телевизия – новият френски посланик в София заяви, че „в България няма популистки и еврофобски настроения”. Подобно изявление е вече популистко – авторът му явно цели да се понрави на милионната зрителска аудитория на една от най-популярните седмични телевизионни рубрики. Може би така и трябва служебно, може би нагаждането към вкуса на масите е предписание за всеки външнополитически представител, който е длъжен да намери общ език със страната, в която е командирован. Не зная – до дипломатическа кариера така и не стигнах. Зная само, че предшественикът на Негово превъзходителство Ерик Льобедел, Ксавие Лапер дьо Кабан, едва ли би тръгнал да се държи така приспособенчески – той беше, както находчиво отбеляза и водещият на предаването, човек не на салонния етикет, а на открития и честен диалог. За разлика от много свои колеги, дьо Кабан не се посвени да назове поименно олигарси и мафиоти от най-високите етажи, да упрекне и партиите и правителствата, които ги толерират, да тръгне срещу господството и на корумпираността и политическия разврат, и на една прогнила и беззъба съдебна система.  
Все едно дали е искрен или дипломатичен в думите си, в телевизионната си премиера на родна земя приемникът на дьо Кабан се оказа безнадеждно далеч от истината. Не зная каква е професионалната подготовка на Негово превъзходителство, но претендирам, че познавам България и като манталитет, и като история, и като актуална политическа ситуация по-добре от него. За разлика от Ерик Льобедел, който е все пак страничен наблюдател и като такъв може да разчита само на поглед отвън, аз и наблюдавам, и изживявам родината си двустранно: отвън, доколкото съм бил дълги години политически емигрант в Западна Европа; и отвътре – доколкото съм българин с национално самосъзнание. (За разлика от немалко други българи, които са българи само по кръв, но не и по дух, българи без самосъзнание, а нерядко – и без съзнание. Самосъзнанието придава националност на личността ти – не расата.) Смея да твърдя, че двата погледа (външният и вътрешният) се допълват взаимно и така портретират по-точно и пълно политическата обстановка у нас. 

Този портрет е зъл и грозен

Никога през четвъртвековната демокрация страната ни не е била във властта на такъв неистов, на такъв безогледен и повсеместен, на такъв агресивен и арогантен популизъм, както днес. Популизъм на всички политически и на всички административни равнища – и правителствено, и президентско, и опозиционно. И популизъм, който се подхранва методично от нарастващата еврофобия – нищо, че според Негово превъзходителство тя изобщо не съществува на родна земя. 
Като явление популизмът е у дома си и в най-цивилизованите държави – включително и в родината на Негово превъзходителство. Колкото и наличен да е обаче, в страни като Франция популизмът е само спътник на партийната и национална политика, докато у нас е нейна същност. Все по-популистка и все по-малко реалистична става ден след ден пред очите ни и най-крупната политическа сила в отечеството любезно. Която управлява страната в съдружие с партийки, които са изтъкани цели-целенички от популизъм. Най-общо казано, популизъм значи конформизъм, сиреч нагаждане към обстановката, към вкусовете и предпочитанията на публиката – колкото и порочни да са те. Ако подобно нагаждане не е чуждо и на хората, на политическите формации то е присъщо. Така че няма политическа сила, няма партия, която да не е в една или друга степен и форма конформистка – ако се срещат, макар и изрядко, неконформистки личности, неконформистки партии не се срещат изобщо. Разликата е в дозата – както става в медицината, и на политическата сцена дозата трасира лъкатушещата граница между здравето и болестта, дозата прави и изцелението, и отровата. Докато сериозните политически сили в Западна Европа и Северна Америка използват популизма като средство, на родна земя той е цел и същност – извън него няма никакво гражданско съдържание. Популистки, изцяло популистки са и еврофобските настроения, заливащи открай докрай страната ни. Настроения, които се допълват естествено, съчетават се хармонично с пламналото открай време и 

прерастващо вече в русоизъм русофилство

Обстоятелството, че от години, при това година след година все по-откровено и нагло, Кремъл е финансов донор на цели политически партии у нас, е показателно. Чрез милионите, които Москва вероятно редовно налива в партийните каси на БСП, на АБВ и особено на Атака, Русия превърна тези партии в агентура на имперските си попълзновения на Балканите. За да прекратим тази порочна и пагубна за националността ни практика, е необходимо преди всичко едно радикално преориентиране на националното обществено съзнание. Което от векове е в плен на идеализирането и боготворенето на Русия като наш славянски и верски брат и като наш двоен освободител. Става дума за едно русофилство, процъфтяващо в разрез и с историческата, и с актуалната политическа фактология и което е колкото ирационално, толкова и масово. Толкова ирационално и толкова популярно, че и в момента е 

жива заплаха за националната ни независимост

Доколкото споменатите партийки са антидемократични, те са не само външно, а и вътрешнополитическа угроза. Лакейщината им към Кремъл се допълва по естествен път от все по-трудно прикриваните им симпатии към родния комунистически тоталитаризъм. Който също е ресурс на популизма. Защото тезата, че популизмът е дете на демокрацията и че, за разлика от демократичните, деспотичните общества са неуязвими за демона на популизма, е безпочвена. Сама по себе си тази теза е популизъм. Тоталитаризъм от популизъм не предпазва. Напротив: най-популистки са най-деспотичните държавни устройства. И болшевизмът, и националсоциализмът подведоха масите с популистки обещания по популистки пътища към популистката цел, дефинирана като всеобщо щастие. Да отнемеш на цели народи най-скъпоценните, фундаменталните блага като свободата, като човешките им права и гражданските им свободи, а да ги обезщетиш за този исторически грабеж с тържествени партийно-правителствени гаранции за, както пишат Георги Марков и Дейвид Филипс в блестящия си антиутопичен роман „Достопочтеното шимпанзе”, „най-голямото възможно щастие за най-големия възможен брой хора”, не е просто и само популизъм – крупна обществена измама е. От тази обществена измама потеглиха и двете най-колосални злини в цялата човешка история, които едва не изпепелиха и Стария континент, и цялата ни християнска цивилизация. Декларативна цел на националсоциализма бе установяването на хилядолетен райх, на хилядолетен мир и просперитет. Със същата декларативност пък последвалият реален социализъм обеща на всички народи от Съветската империя изобилие от духовни и материални блага, обеща идилични социални условия, при които от всеки гражданин ще се изисква според възможностите му и всеки ще бъде всестранно задоволяван според потребностите му. Според глашатаите на партийната идеологическа пропаганда всичко това трябваше да е вече факт през 1980 г., когато  социалистическото общество щеше да бъде окончателно изградено и всички ние щяхме да навлезем с бодра стъпка и с песен на уста в чертозите на комунизма. Но не стана, съвсем не стана така – светът е така устроен, че краен победител е винаги реалността и никога – идеологическите мистификации. Вместо обещаното всеобщо благоденствие, и в СССР, и в цяла Източна Европа, и на родна земя зацари една всеобща духовна нищета, придружена от една невиждана в цялата ни национална история 

социална мизерия

 Благодарение на която, тъкмо когато комунизмът трябваше да завладее като теория и практика всички ни, гневът народен пламна и го преобърна, помете го от лицето на земята и на дневен ред дойде капитализмът. Че, вместо да поемем с благодарност протегната ни още в зората на демокрацията от Западна Европа и Северна Америка приятелска десница, ние я отхвърлихме, отхвърлихме безценния опит на най-проспериращите и цивилизовани държави в света и тръгнахме с деструктивните неокомунистически сили воглаве да реанимираме от дебрите на историята морално и технологически безнадеждно остарели и негодни социалнополитически и икономически модели, присъщи на обезчовечения и уродлив домарксов, дикенсов капитализъм, си е наше национално безумие, наша национална участ и наше национално проклятие. За което, ако върви, както е тръгнало, ще плащат цели бъдещи поколения. Отвеки веков довеки веков.