Виолета К. Радева

  Една ексцентрична идея (въздържам се да употребя по-точно прилагателно само от добро възпитание) разбуни духовете, при това не само на демократичните, умни и красиви софиянци, макар въпросната идея да  е свързана с облика на столицата. Става дума за двете последователни предложения на арх. Борислав Игнатов какво да се направи с паметника на съветската армия в Борисовата градина, на пъпа на София! Няма да обсъждам защо този въпрос се поставя така остро именно в последно време, след като е 

гноясал цирей от години

 Може би като пропаганден ход в предизборната кампания на издигналата го за кандидат-кмет на столицата коалиция от демократични граждани? Може би като начин да бъде удавен от  празния шум скандалът с хакерската атака на НАП и търсенето на виновните поръчители и изпълнители?.. На тези, по същество риторични въпроси, са компетентни  да отговорят стратезите, управляващи обществените нагласи. 
  Някои вероятно ще кажат, че какво се прави и ще се прави в София си е работа на столичани и провинциалистите нека да са така добри да не се месят. Съгласна съм. На предстоящите избори софиянци ще си изберат кой да седне в кметския стол. Тяхна работа. Но, когато става дума за неща, отнасящи се изобщо до България, имащи символен, дълбоко значещ смисъл за нацията, то тогава думата трябва да имат не само третото поколение столичани. Точно така, както за съдбата на летящата чиния на Бузлуджа думата трябва да си кажат всички българи, с чиито средства тя е построена, а не комунистите-социалисти и разни монтански архитектки чрез германско-американски фондации, пък били те и на покойния милиардер Гети!

  Моята цел е да погледна по-хладнокръвно на проблема – какво да се прави с паметника на съветския окупатор, извисяващ се над всичко останало в пъпа на българската столица, издигнал високо над главите ни шпагин в знак на победа, като символ на завладяване! Останалите скулптурни фигури, някои от които откровено перверзни  (целуващи се уста в уста мъже например), изобразяват епизоди от болшевишката революция в Руската империя, от  военните операции на съветската армия и в тила по време на Втората световна война. Да уточним: паметникът, открит през 1954 г. при височайшето присъствие на ген. Сергей Бирюзов (имаше пред 30 години булевард с неговото име в столицата!), е паметник на СЪВЕТСКАТА АРМИЯ!!! Защо подчертавам това, ще обясня след малко.
  Преди това ще кажа, че съм сигурно една от първите сред журналистите, писала срещу присъствието на този позорящ България паметник. За справка: в-к „Демокрация, 6 юли 1993 г., „Нищо не може да спаси отхвърленото от живота”. В много интервюта, които съм правила все за в-к „Демокрация” през следващите години, също е повдиган въпросът за демонтирането на този паметник, 

възхваляващ болшевишкия окупатор на България

 Защото истината е тази. Съветската армия нахлува на 8 септември 1944 г. на територията на Царство България, след като СССР ни обявява война. Това става благодарение предателството на тогавашния военен министър ген. Иван Маринов, който забавя със 72 часа взетото на 5 септември решение на кабинета с министър-председател Константин Муравиев да бъде обявена война на Германия. 

Какво представляват двете идеи, лансирани от арх. Игнатов?

Двете идеи на арх. Игнатов

  Техни изображения обиколиха социалните мрежи. Едната – върху високия 37 метра постамент вместо съветския войник с шпагина, жената и детето, да бъде поставен огромен герб на България (!!!), в кухината да се инсталира камбана, която да бие на всеки час, а върху постамента да има надпис „България над всичко” (нещо като Deutschland uber alles).  Втората – паметникът да бъде поставен в саркофаг и така съхранен за вечни времена като езическите гробници – например тракийските некрополи, египетските пирамиди и други подобни структури из Азия. За да не бъда обвинена в изопачаване и спекулативни твърдения, ще цитирам (като запазвам правописа) какво казва за своя проект авторът на идеята: „Изненадан съм, че не последва никаква реакция от политическите сили след първото ми предложение (за мемориал „България над всичко”). Новото ми предложение е извън тоталното разрушаване, то го запазва в музейна среда, което няма да противоречи и на руския закон срещу разрушаването на военни паметници”. 

По-нататък председателят на Камарата на архитектите доразвива идеята си така: „Аз събрах двете категорични мнения – да се премахне и да се запази – и предложих този паметник, така както е, без да бъде докосван, да бъде облечен в едно пространство, което може да се тълкува и като саркофаг, който го предпазва и като музейно пространство, което го експонира отвътре и има достъп до него, така че да бъде разказана историята му. Отгоре да се изгради един изцяло озеленен хълм, който пък кореспондира с другото крайно желание – да бъде възстановена тъканта на Княжеската градина. Предложението е, на върха на този хълм, да има панорамна площадка, както е в някои от любимите ни европейски градове, от където да се виждат някои от основните символи на града и държавата... След като толкова много хора смятат, че паметника е много важна част от нашата история, то той се запазва непокътнат. Нещо повече – запазва се и от разрушаващото влияние на природата и градската среда – бури, киселинни дъждове, сняг, температурни амплитуди, изгорели газове, графити, злонамерени действия. Това става като около паметника се изгражда саркофаг за негова защита, подобен на гробницата в Свещари. Така паметника става експонат в собствено пространство. Той е музейно осветен и видим от различни гледни точки. Историята по неговото построяване и обществената му роля през годините е разказана на посетителите чрез тематична експозиция на различни артефакти и свидетелства. Около саркофага-музей се изгражда терасирана конструкция, върху която се създава нов ландшафт и се засажда богато дървесно озеленяване, което възстановява тъканта на Княжеската градина. Този нов хълм става любимо място за спорт и разходки, тъй като предоставя нови гледни точки и възприятие на Столицата. Мрежа от пътеки и стълби води до наблюдателна площадка на върха, от която се разкрива кръгова панорама към Университета, Народното събрание, Катедралата „Александър Невски”, Орлов мост, Националния стадион, Парка и планината Витоша. Подобно на примери като Париж (Мон Мартр), Ница, Сан Себастиан и Белград площадката става притегателно място както за жителите, така и за гостите на града. Новата зеленината пречиства въздуха и подобрява микроклимата.” 

Тук ще откроя няколко възлови елемента:

1. Проектът нямало да противоречи на руския закон за военните паметници!
2. Много хора (!!!) искали запазването на този военен паметник!
3. Паметникът се консервира в очакване (вероятно) на по-благоприятни времена.
4. Експонатът-паметник става все по-притегателно място за жителите и гостите на града!
 През изминалите почти три десетилетия просветената – исторически и политически – част от българското общество последователно настоява за демонтирането на паметника на съветската армия! Той няма нищо общо с руски военен паметник, както ни манипулира арх. Игнатов! Там няма нито една костица дори от малък пръст на загинал при бойни операции съветски войник. Царство България по време на цялата Втора световна война поддържа дипломатически отношения със СССР и не изпраща нито един свой войник на Източния фронт, макар още с началото на войната между довчерашните съюзници СССР и Германия съветски самолети да обстрелват български градове в Северна България. 

Съветската армия не „освобождава” българския народ от „фашизма”, 

защото Царство България не е била фашистка държава, а конституционна, парламентарна монархия с действащо по време на цялата война Народно събрание, в което има демократична опозиция. Ако от нещо го „освобождава”, то е от свободно развитие, от суверенитет и от просперитет, както и от хиляди свои съграждани. В основите на обсъждания паметник са положени други кости – тези на избитите без съд по време на съветската окупация през 1944 г. 30 хиляди представители на политическия, държавен и интелектуален елит, както и на другите безсмислени 30 хиляди жертви на наши офицери и войници през 1945 г., хвърлени на фронта в похода на съветската армия към Берлин.
  По тези причини паметникът не е и не може да бъде руски военен паметник! Руски военни паметници дал Господ по цялата българска земя и не за тях става дума. У нас паметници на създателите на Българската държава няма, няма достойни паметници и на заслужили за рода си, за свободата и духовното издигане на народа си личности, но заради това пък сме увековечили и почели като ненадминати герои и благодетели дори откровени врагове на българите! 

  Съветската империя беше демонтирана през 1991 година. Беше забранена и КПСС. Това, което Борис Елцин направи, за съжаление срещна отпор сред нашите „перестройчици”. 
Сами принадлежащи към висшата номенклатура на БКП – било като синове и дъщери на политбюровци, било като агенти на Държавна сигурност, било като надеждни комсомолски деятели, било като преподаватели, асистенти и научни работници по идеологическите дисциплини в АОНСУ, Софийския университет, БАН и т.н., те не само не забраниха комунистическата партия, но дори когато имаха цялата власт в ръцете си, не извършиха нито декомунизация, нито лустрация, нито ни освободиха от комунистическите символи, задръстили ландшафта на България! Защитниците на въпросния паметник в София, пък и на разни альошковци в Пловдив, Варна, Русе и в други български градове, се позовават на член 14 от Договора за приятелски отношения и сътрудничество между Руската федерация и Република България от 1992 г., подписан съответно от президентите Борис Елцин и Жельо Желев.
  В него са упоменати грижи за „ценности, свързани с историята и културата на Русия, а също така и за военните гробища”. Но паметникът на съветската армия в София не е „недвижима културна ценност” според българското законодателство, нито е „военен паметник”. Аргументи за второто вече посочих.

  Убеждават ни, че паметници не бивало да се разрушават! Не бивало да се посяга на миналото! При това с такива глупости ни манипулират именно онези, които сами са разрушили стотици, а е възможно да са и хиляди паметници. Израсналите през изминалите 30 години поколения не само не знаят, но вероятно не допускат дори, че България беше осеяна с паметници и бюстове на Сталин, както и на комунистически величия, по-късно низвергнати от самите комунисти. Всички те тихомълком, в нощна доба бяха взривени, натрошени, демонтирани и изхвърлени на сметището. 
  Каква е ролята на паметниците? Те са символи, а предназначението на символите е да въздействат на емоционално равнище. Символът служи за разпознаване на съзаклятниците. Той прави връзката между тях мистична и ирационална. Така че докато по гръдта на българската земя стоят на всеки километър съветски автоматчици и българи-безродници, те 

ще генерират идеята за насилието и за диктатурата като средство и цел на човешките усилия

 Варварство било да се разрушават такива паметници. Били историческата памет на народа. Били естетически знаци на времето. На войнствените защитници трябва да се напомни, че марксистката естетика, според която са изградени тези паметници, поставя като най-важно условие, като генерално изискване към всички видове изкуства да бъдат партийни! Докога символите и паметниците на една провалена тоталитарна, окупаторска империя като Съветската, както и на една терористична партия като комунистическата, ще бъдат натрапвани насилствено на българския народ?
  Един от авторите на скулптурите по софийския паметник, проф. Любомир Далчев, в интервю, което правих с него на 11 декември 1970 г. и излезе във в. „Кооперативно село”, казва: „Монументалното изкуство ... действа дори подсъзнателно, както говоримият език. Вие не обръщате внимание на един паметник, но той вече въздейства със своето присъствие. А такова едно присъствие влияе особено силно върху човека като индивид”. Пак той, вече след „промените” заявява: „И сега редно ли е на нашата българска земя още да стърчат паметниците-жалони на робството, на жестокостта, на неправдите и униженията, на страха и подозрението... Паметникът на съветската армия не трябва да се извисява в центъра на столицата, но не да се унищожи, а да се пренесе на скромно място”. Това е!

  Пример за достойно поведение ни дават други народи със сходна на нашата участ, тоест окупирани от СССР и останали в т. нар. „социалистически лагер” (колко уместно определение, всъщност!). Паметниците на съветската окупация бяха премахнати в Полша, в Балтийските републики, в Унгария. Паметникът на хълма Гелерт в Будапеща претърпя трансформация, която заличи първоначалния му характер и стана изразител на друга, национална идея, но не по елементарния, жалък по същество начин, който ни се предлага.
  Решението трябва да е сходно с начина, по който вицепремиерът от правителството на ОДС Евгени Бакърджиев постъпи преди 20 години с мавзолея на мумията на Георги Димитров – премахване. Събарянето започна на 21 август 1999 година. Само четири месеца по-късно, на 21 декември, той е свален от поста си без обяснения, както впрочем са свалени и другите двама вицепремиери Веселин Методиев и Александър Божков. 

„Свърших си работата. Махнах един тумор от центъра на София”,

 ще каже по-късно Ев. Бакърджиев. Жалко, че нямаше време да свърши и другата важна работа – демонтирането на паметника на съветската армия.

  Преди време кметът на Ню Орлиънс каза, че Конфедерацията била на грешната страна на човечеството, затова премахвали паметниците от това време. И болшевиците са на грешната страна на човечеството, но, уви, у нас не събарят паметниците им... Били история! Но историята на България не е само 45 години комунистическа диктатура и 30 години посткомунизъм. Българската земя не е наследствено владение на комунистите. През 1993 г. кървавочервени сили и сервилни институции спряха демонтажа на паметника на съветската армия. Но ще завърша, както завърших статията си по този повод тогава: „Онова, което животът е отхвърлил, нищо не може да го спаси!” И нека предизборно да не ни баламосват с квазирешения и екстравагантни идеи. Не работят. Така София няма да стане, както се изразява в телевизионно интервю арх. Игнатов, „як световен град”!