Окървавеният Майдан и българското бъдеще

Едвин Сугарев

Майданът в Киев е в кръв. Протестиращите в Украйна дадоха първите си жертви – в името на свободата и за шанса си да принадлежат към цивилизования свят. Вчера най-малко трима души са загинали; смята се, че броят на ранените достига 2000 души – двеста от тях са полицаи.

Какво става днес, никой още не знае. По покривите са заснети снайперисти, а по улиците се появиха бетеери, които мачката барикадите.

Известно е и името на един от загиналите – 20-годишният Сергей Нигоян от Днепропетровск. Този, чийто труп виждате на снимката, заснет от репортер на ВВС. Застрелян с два куршума в главата и два в шията. Реални куршуми – въпреки претенциите на премиера Микола Азаров, че полицията била въоръжена само с гумени куршуми.

Това се случва там не за пръв път. Киевския Майдан помни 1991 г., когато обявилите своята независимост украинци очакваха руските танкове; помни и 2004 г., когато президентските избори бяха спечелени с активната помощ на руските тайни служби тъкмо от сегашния сатрап Янукович – което предизвика Оранжевата революция, която пък доведе до неговото отстраняване.

Има и по-дълбоки основания в националната памет на тези, които днес се бият на Майдана. Украинците има защо да помнят съветските окупатори, които през 20-те години анексираха страната им. Нали тъкмо съветската власт стовари върху Украйна едно от най-мащабните бедствия в историята на човечеството – страшният глад през 1932 и 1933 г., предизвикан от безогледното ограбване на селските стопанства чрез непосилни наряди – тъй наречения Голодомор,

отнел живота на няколко милиона човека

Може би именно на тази памет се дължи тяхната непримиримост днес – когато Путин, с помощта на местните рубладжии и тяхната Партия на регионите, прави всичко възможно да си прибере обратно четиридесет милионната страна, да я вгради в планирания Евроазиатски съюз, да я превърне в копие на Белорус и платформа за руския енергиен рекет над ЕС.

Случващото се в Киев е тежък урок за западните демокрации, които тъй и не разбраха как от останките на бившия СССР се надигат старите кагебистки чудовища, как тъй наречената им демокрация е само фасада и подмяна, само част от сценария за възраждане на сатрапия от нов тип, но с не по-малко опасни имперски амбиции, отколкото имаше чудовищната рожба на Сталин и Брежнев.

Те дотолкова си повярваха, че светът е вече еднополюсен и че с Путин може да се говори, че Запада и Изтока могат да се разберат и заедно да участват в бъдния глобален свят, че буквално проспаха момента, в който можеха да се намесят и да спрат възкръсналото световно зло – и сега мигат на пърцали пред ненадейно щръкналия призрак на Берлинската стена, в условията на новообявената студена война. Проспаха геноцида над Чечня, вероятно ще проспят и този над Украйна.

Кой знае защо – може би защото си имат достатъчно дертове в опазването на угоеното свое спокойствие и просперитет. А може би от политическа коректност. Забележете абсурда: политическа коректгност и... Путин.

Ала случващото се в Киев е още по-тежък урок за нас, българите. Защото това, което се случва там, е идентично с това, което се случва тук: опитват се да ни отбият от ЕС и да ни завърнат към добре познатата стара кошара на Задунайская губерния. И тук, и там на власт са рубладжиите, които преживяват, търгувайки с независимостта и бъдещето на страната си. Сламеният Орешарски е българският Азаров, а Станишев и Първанов колективно играят ролята на Янукович.

Да, наистина, по Царя още не бродят бетеери, а от покривите не стрелят снайперисти. Но мъртвата хватка, с която българските комунисти са се вкопчили във властта, е същата, с която го правят и украинските. И ако българските протестиращи някой ден дръзнат да грабнат тоягите, със сигурност от бялата сграда, на която пише “Съединението прави силата”, ще се появи някой, който ще процеди през зъби: “По-добре е танковете да дойдат!”