Проф. Кръстьо Петков

Чудото се случва: българинът, упрекван в животинско търпение и колективно овчедушие, се надига в защита на своите права. Вдига се на масови протести за трети път след 1989 г. И все през зимата: първият път /през 1990 г./ – срещу комунистическата номенклатура; вторият път /1997 г./ - срещу опита за реставрация на еднопартийното управление; сега – срещу едноличния режим на Бойко Борисов. Общото и за трите случая е, че като преки мотиви за народното недоволство послужиха икономически и социални трудности: липса на стоки и спекула; хиперинфлация и загуба на спестявания; непосилно високи цени на услуги и политическа корупция. Има обаче една очебийна разлика: при Андрей Луканов и Жан Виденов протестите се водеха от политическата опозиция и синдикатите, с активна дипломатическа подкрепа от западни посолства и институции. Днес опозицията е омаломощена, а синдикатите отсъстват от площадите. А и протестиращите ги предупреждават:”стойте встрани, не ви щем!” Администрацията на ЕС и САЩ се спотайва, защото е с властта у нас /сиреч, срещу гражданите/.

Без съмнение, най-интригуващият въпрос е: ще успее ли този път гражданското общество да наложи своята воля и искания за промяна? Или за пореден път социалната енергия ще се изчерпи за броени седмици и  единственият резултат ще бъде замяната на една властова клика с друга!

Шансовете за успех на автентичните граждански движения в България не са за подценяване. Защо мисля така?

Първо, с малки изключения, тези движения  са плод на спонтанна инициатива, на самоорганизация отдолу. Няма ги скритите партийни подстрекатели; синдикатите се свиха в черупката на „тристранката” и не смеят да излязат на улицата; чуждоземните съветници и спонсори са прекалено ангажирани със своите национални проблеми. Пространство за възникване на хоризонтални мрежи и клетки на съпротивата срещу властта има колкото щеш. В ръцете на  недоволните е мощен инструмент, с който не разполагаха през 90-те години: социалните медии и активните/мобилизиращи интернет форуми. Координацията на протестните акции се прави за часове. Центровете на съпротива се менят – веднъж са в столицата, после във Варна, Благоевград, Добрич и т.н. Опитите на властта да контролира този процес дотук са безуспешни .

Второ,  гражданските активисти са с нов социален профил: те са млади и образовани професионалисти от средната класа, информирани за продължаващата трета година глобална гражданска съпротива срещу властовите елити от рода „Окупирай”, „Възмутените” и др. Едно е да се опиташ да укротиш стачкуващи работници, оставени без заплати месеци наред, съвсем друго е да се изправиш пред високообразовани  младежи , оставени без перспектива за работа и кариера. С първия казус лично премиерът Борисов, с посредничеството на синдикатите, се справя успешно /справка, укротените протести в Кърджали и Сопот/; срещу втория е безсилен, защото интелигентните хора, макар и малцинство, не се уповават на личната харизма и не вярват на обещания-еднодневки.

Трето и най-важно:  съюзяването  на гражданите срещу властта днес е освободено от  идеологически привкус. Мотивират ги дразнители от всекидневното материално битие – системно надписване на сметки за тока и парното; едностранна промяна в договорите за изплащане на банкови кредити; въвеждане на такси и данъци за щяло и нещяло; заграбване на защитени територии в близост до населените места; корупция по всички етажи на властта и администрацията и т.н. И всичко това удря по джоба на данъкоплатеца. 

Какво му остава на един човек, притиснат до стената, без резервен изход? Ритуално самоубийство или яростна фронтална атака срещу онези, които е набелязал като свои  врагове. Едното вече се случва – самоубийствата през последните 3-4 години достигнаха печални  рекорди; станахме свидетели и на групови/семейни самоубийства. Което е признак, че гражданската общност се самоунищожава, следвайки разпада в правните и морални  нормите на съвместен живот. Другото- трансформация на мълчаливата в открита съпротива, преминаваща в агресия, също  е на дневен ред. 

Началните сигнали дойдоха още през януари 2009 г., когато хиляди студенти и еколози се изправиха срещу полицейския кордон около Народното събрание. Четири години по-късно верижните протести станаха ежедневие и обхващат цялата страна. Съпротивителните клетки никнат като гъби: почти всяка сутрин в сайтовете се появяват обяви за десетки протестни акции: срещу измамите със сметките за тока и парното, корупцията в науката и образованието, нередностите в столична община, заменките, забраните за тютюнопушене и т.н. Да протестираш в България днес е правило, не изключение! Протестиращите при Борисов са многократно повече и по-упорити, отколкото при Станишев...

Кои са враговете на гражданите? Срещу кого е насочен техният гняв?

На пръв поглед, срещу конкретни институции: монополи, общини, държавни агенции, стратегически инвеститори и др. Сега на прицел са монополите, обсебили електроразпределителната мрежа. Утре гневът ще се насочи към монополистите от водния сектор и мобилните оператори. Няма как да не се стигне и до банковия сектор, в който парите на българските вложители и контролът върху кредитите се осъществяват от чуждестранни колонизатори. И в този конвейр, зареден със социални конфликти, навсякъде ще лъсват извънбрачните връзки /лобистки, полукриминални/ между политическата и финансовата олигархия. Иначе казано, между държавата и Големите пари, натрупани по спекулативен начин.

Държавната власт доскоро беше оставена встрани и можеше да си позволи лукса да бъде арбитър в конфликтите между гражданите и финансовите елити. А премиерът Борисов, яхнал целокупната държава, предпочиташе да се явява в атрактивната роля  на Спасителя, който винаги намира изход от кризисните ситуации. В едни случаи санкционира работодатели, в други сменя министри , в трети пренасочва държавни пари към бедстващите групи и т.н. Но отскоро картината коренно се промени. Гневът на гражданите се пренасочи към цитаделата на властта: еднопартийното управление на ГЕРБ , а стрелите все по-често достигат до човека на върха на властовата пирамида. Нямам предвид единствено издънките в случая с Мишо Бирата или с „Будагейт”, при които Борисов се опита да скрие истината от общественото мнение. Нито пък легитимирането на мутренско-милиционерските методи за сплашване на инакомислещите граждани.

Атакувайки властта като цяло, гражданите на България за първи път осъзнават, че проблемът е системен. Тоест, който и да застане на  кормилото на държавата, той рано или късно усвоява пороците на своите предшественици -  обогатява се лично, разделя и противопоставя нацията, сее омраза и пр. Затова най-ценни са онези лидери на мнения сред гражданските мрежи във Варна, София и другаде, които заявяват на висок глас пред медиите:  „Политико-икономическата система трябва да се промени! Мандат за такава промяна не даваме никому –сами ще я  осъществим. За тази цел трябва да влезем в управлението – директно, без посредничеството на партиите”.

Моментът, в който тази цел се превърне във водещ слоган на предизборните кампании, пробуждането на гражданското общество ще се превърне в устойчиво състояние. Моята прогноза е, че това може да се случи още през юли т.г., когато българите ще избират нов парламент. Защо не!

В-к "Преса"