Faktor.bg предлага на своите читатели анализ на руския учен и публицист Андрей Пионтоквски, който е публикуван на 11 януари 2000 година – само 11 дни след като Владимир Путин наследява Борис Елцин. У нас се превежда за първи път. Любопитното е, че е публикуван във вестник „Съветская Россия”. Просто всички либерални медии по това време отказват да го отпечатат, а руските либерали тогава  подкрепят Путин с девиза „Путин президент, Кириенко в Думата!”.
Докато на Запад дълбокомислено си задават въпроса „ху ис мистър Путин”, Пионтковски пише пророческите си слова, които  днес са   зловещо актуални: „Путинизмът е война, «консолидация» на нацията на базата на омразата към някоя етническа група, това е настъпление срещу свободата на словото и информационното зомбиране, това е изолация от външния свят и икономическа деградация».

Андрей Пионтковски, 11 януари 2000 г.

Характерът на социално-икономическата реалност, която се установи в Русия през последните 10 години, не подлежи на дискусия. Всички наблюдатели я описват в приблизително еднакви термини – приятелски капитализъм, семеен капитализъм, олигархичен капитализъм, бандитски капитализъм. Изборът на един или друг епитет е въпрос на лингвистично предпочитание. Същността не се променя. Същността на системата се заключава в пълното сливане на парите и властта на персонално ниво, когато думата «корупция» става вече неадекватна за описание на явленията и процесите. Класическата корупция изисква наличието на двама контрагенти – бизнесмен и правителствен чиновник, на когото бизнесменът дава подкуп. Но на руските олигарси (потанини, березовски, абрамовичи) не им се налага да харчат време и пари за държавни чиновници. Те самите се превърнаха или във висши държавни дейци или сенчести фигури в президентското обкръжение, притежаващи висши държавни функции. Така 

безсрамното съвкупление на власт и пари 

достигна логичния си завършек.
Системата, която окончателно се оформи след изборите от 1996 година, се оказа, за ужас даже на някои от собствените и създатели, удивително устойчива към всякакви опити за деприватизация на държавата. Един от нейните създатели беше Анатолий Чубайс. След оставката си от правителството той каза в едно свое интервю: «През 1996 година изборът беше между връщането на власт на комунистите и бандитския капитализъм. Аз избрах бандитския капитализъм».
Чубайс, както и много други реформатори, е смятал, че не е важно как ще бъде разпределена собствеността, а е важно да бъде създаден собственик, който като се накраде, ще започне ефективно да развива производството. Няма да започне. В Русия се случи не толкова приватизация на собствеността, колкото приватизация на контрола над финансовите потоци, и преди всичко, над потоците на бюджетните средства. В такава система по принцип не е възможно да възникне ефективен собственик.

Реформаторите създадоха Франкейнщайна на реформите,

който, след като почувства вкуса на приказното забогатяване, вече, като наркоман, никога няма да се откаже от дрогата на държавните пари.
Лично назначавайки свръхбогаташите, А. Чубайс наивно смяташе, че в някакъв момент ще може да въведе нова система на честни и прозрачни правила на играта. Отмъщението на олигарсите беше мигновено и безпощадно. Всички медии се стовариха върху него с цел да го унищожат морално.  
Също толкова решително се пресичаха и плахите и непоследователни опити на следващите правителство (С. Кириенко и Е. Примакова) да ограничат ролята на олигарсите, да ги избута от бюджетната хранилка и от процеса на вземане на решенията в държавата. Променяха се имената на олигарсите, приближени до трона: едни губеха влияние, възвисяваха се други. Но същността на системата оставаше неизменна.
Единствената и грижа беше реален политически проблем – необходимостта да премине през демократичната формалност на всенародното избиране на президента.
Надеждно приватизираният Борис Елцин не можеше да се кандидатира за трети мандат по конституционни и физиологични причини. Освен това, изчерпан се оказа и моделът на кампанията от 1996 година – заплахата от комунизма: не може до безкрай да прикриваш кражбите си със сталинските лагери. Беше нужна свежа, дебютна идея и интелектуалната прислуга я откри.
Широко разпространените в обществото разочарование, раздразнение от неуспехите, унижението, както от своето лично положение, така и от очевидния упадък на Русия, на пръв поглед работеха против «партията на властта». Находката на политтехнолозите на режима беше в това да канализира цялата тази колективна фрустрационна енергия в изгодно за себе си направление. Беше посочен врагът и беше предложен 

прост начин за Възраждането на Русия

Беше открадната и приватизирана патриотичната идея. 
Даже най-горещите привърженици на продължаването на кървавата баня в Чечня признават, че това е война за Кремъл, а не за Кавказ, че тя решава преди всичко проблема за наследяването на властта от назначения от елцинския клан наследник.
Къде щеше да бъде сега кандидатът за президент В. Путин с неговия рейтинг, ако не беше войната в Чечня? И откъде щеше да се вземе масовата подкрепа за войната, ако не бяха загадъчните взривове в Москва, точно в момента, когато на властта й беше нужно да разпали античеченска истерия?

Войната е основният  инструмент на путинския ПР,

и на този инструмент беше подчинено всичко, включително оставката на Борис Елцин. Подкрепата от обществото за войната се топи пред очите ни, доколкото тя зачерква официално обявените цели за борба с тероризма и защитата на всички граждани на Русия.
Това, видимо, чувства и Путин, който намери за необходимо пророчески да ни предупреди за възможни нови терористични взривове в градовете. «Впечатляващ» резултат на неговата титанична борба с тероризмът, който вече отне живота на хиляди и хиляди руски войници и мирни жители.
Ако кукловодите, за да облекчат избирането на Путин, са се решили на толкова отчаяна крачка, като предсрочното освобождаване от властта на Елцин, то те трябва да са били абсолютно сигурни в неговата бъдеща лоялност.
Такава сигурност може да бъде гарантирана само от дълбокото познаване на биографията на претендента и обстоятелствата на неговата кариера.
Наивно е да очакваме от Путин опити да демонтира системата на бандитския капитализъм, базиран върху пълното сливане на властта и собствеността, след като знакови фигури от този система са ключови сенчести играчи в путинския проект.
Икономическите възгледи на Путин са твърде смътни, но затова пък непрестанно и с голям емоционален подем говори за необходимостта от засилването на ролята на държавата. Като човек, който цял живот е работил в полицейските структури, той видимо искрено вярва, че това е панацеята за решаването на всички икономически проблеми. Това по принцип не е вярно. А в ситуация, когато държавата е приватизирана от власто-собствениците, засилването на ролята на държавата е просто катастрофално. 
Но стига за Путин. 
В края на краищата, той е достатъчно случайна фигура. Ако го нямаше Путин, щеше да е Пупкин. Важен е путинизмът,  т.е. този набор от средства, който

 използва властта, за да се възпроизвежда

Путинизмът е висшият и заключителен етап на бандитския капитализъм в Русия. Този етап, на който, както казваше един полузабравен класик, буржоазията изхвърля зад борда знамето на демократичните свободи и правата на човека.
Путинизмът е война, «консолидация» на нацията на базата на омразата към някоя етническа група, това е настъпление срещу свободата на словото и информационно зомбиране, това е изолация от външния свят и икономическа деградация.
Путинизмът,  ако използваме любимата му лексика, е контролен изстрел в главата на Русия. 
Ето такова наследство ни остави Борис Николаевич Гинденбург (Елцин).

Превод: Faktor.bg