Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

                                                                    „Властта на един нерядко е следствие
                                                                       на глупостта на много.”
                                                                                                  Вилхелм Швебел

Годишнините са като хората: еднородни и разнородни, смислени и безсмислени, оценявани подобаващо, подценявани и надценявани. Годишнините на национални държавници от първата фаланга обаче имат и друго едно качество: те са значими за всички ни. Или поне за всички като мене – сънародници, които са с гражданско съзнание. А всички останали, които хем са граждани на републиката, хем, било то от интелектуално високомерие или от недоразвито социално съзнание, странят от политическото битие, не ме занимават. Колкото и отвратителна да е една национална политическата ситуация, игнорирането ѝ от хората, които я населяват физически, я прави още по-отвратителна. Безучастието е не изход, а безизходица, изпитанията, пред които една страна е изправена, се решават само чрез участие на жителите ѝ в собствената им съдба – всяко капсулиране задълбочава кризата, в която тънем. Когато отвратените от политиката я напуснат, учи една многократно проверена на практика мъдрост, 

остават отвратителните

 Които са продукт не само на собствения си аморал, а и на нашето пасивно, на нашето съзерцателно отношение към него.
Толкова по мотивите ми за гражданското ми кредо. Което в случая ще отнеса към навършената тези дни първа годишнина от президентстването на президент Радев. Който е и не е мой президент. Не е мой президент, доколкото не съм гласувал за него. А е мой президент, защото, ща не ща, като гражданин на Република България съм представляван от него. Така, както и той ме представлява, въпреки че съм негов политически противник – също ще, не ще. Демокрацията, в която и двама битуваме, изисква да се примирим с тази даденост и аз го правя – включително и с настоящите редове. На които аз гледам като на опит за равносметка на едногодишната държавническа дейност на генерал Радев. А щом предприемам този опит, значи вярвам в неговия смисъл – само безсмислените хора тръгват към безсмислени опити. Доводът, че, видите ли, президентската власт на родна земя е символична и затова няма защо да си губим времето с нея, не хваща вяра. Първо, тази власт не е изцяло символична и второ, в едно прозрачно, демократично общество и символите имат своето място.
Резервите ми към Радев започнаха, още преди той да заеме високия си пост. Щом видях от коя политическа сила произхожда кандидатурата му, подозренията ми зашаваха. Доколкото като българин предпочитам родните държавници да бъдат излъчвани на родна земя и съобразявани с родните интереси, като узнах пък, че 

тази кандидатура е уговаряна в Кремъл,

 нещата ми се доизясниха. Окончателно ми се изясниха те, след като в кандидатпрезидентската кампания рамо до рамо с генерала застана неговият вице – водещ функционер на една по моему неокомунистическа формация, предпочитаща да служи по-скоро на интересите на една чужда имперска сила, отколкото на националните ни интереси. Доколкото в цялата кампания, пък и след това, та чак до ден днешен, г-жа Йотова се държа към титуляра назидателно и менторски, начаса ми стана ясно като ден, че тя ще президентства, а ген. Радев ще съпрезидентства – не и обратното. Така и стана – ако питате мен в разрез не само с моите политически виждания, а и с националната ни кауза.
Що се отнася до политическото поведение на новия ни президент в конкретика, то си остана белязано от предзнаменованията, които споменах. За разлика от предшественика си, ген. Радев така и не намери силите и самочувствието да се дистанцира от партията, която го лансира, да се автономизира политически, за да се превърне от неин питомник в президент на всички българи. Вярно е, че в хода на кандидатпрезидентската кампания пред очите на цяла България Илияна Йотова размаха пръст на бъдещия президент и го предупреди, че БСП няма да му прости, ако се отклони и на милиметър от нейната линия, вярно е, че тази партия е толкова властолюбива и обсебваща, че едва ли би позволила едно независимо политическо поведение. Вярно е обаче също, че след като си тръгнал да водиш цял един народ, трябва да се съобразяваш по-скоро с неговите потребности, отколкото с тяснопартийните интереси на протежиращата те формация. А тъкмо това не съумя да стори генералът за цяла една година – едва ли ще го стори и през цял един мандат.
Смея да твърдя, че общото между президента ни и БСП е повече, отколкото общото между него и нацията. Доколкото пък, както споменах, неокомунистите ни (или поне техните номенклатурни структури) са предани слуги на неокомуниста и кагебист Путин, целият този дискретен слугинаж е 

зареден с гибелни опасности

 Да видим обаче какви са по същество произтичащите от това сервилно поведение поражения върху националния ни интерес. Най-зловредна е според мен преследваната (колкото неофициално, толкова и целенасочено преследвана) политика на дистанциране от евроатлантическите структури и подмолното ни, пълзящо приобщаване към Кремъл. Двете политически линии са каузално свързани – те се обслужват взаимно, едната предпоставя другата. А не от днес и не от вчера – от цели векове още руският империализъм е смъртна опасност за националната ни независимост. Дълго преди освободителната руско-турска война, която е всъщност война имперска, агресивна, завоевателна и грабителска, война антибългарска по своите последици, открита и скрита цел на Руската империя е да превърне страната ни в своя задунайска губерния. Прави го общо взето успешно. След войната в края на ХIХ в. тази цел Москва постига частично, а след деветосептемврийския преврат през 1944 г. я постига напълно – толкова напълно, че НР България продължава съществуването си само на географската карта на света, а от политическата му карта е заличена изцяло. След агресията на Червената армия страната ни осиротява национално – остава без собствена външна и дори без собствена вътрешна политика. НР България копира дословно съветския политически модел и така се превръща в царство на насилието, на лъжата и злото, каквото е и цялата Съветска империя. Към тези кошмарни времена целят да ни върнат обратно и неокомунистите – не без участието на президентството. Вярно е, че днешна Русия не е реплика на сталинизма – и не дори на брежневизма. Още по-малко е обаче една модерна, правова и демократична държава. Казано без извинение, става дума за един авторитарен, деспотичен режим, чийто партийно-политически плурализъм е мним. За разлика от единовластието, от терора над другомислещите, от политическите убийства, които са съвсем реални. От собственото си президентство и от собствената си държава аз очаквам не да ме приобщава към мракобесието на Кремъл, а да ме предпазва и брани от него.
Наред с това през изминалата мандатна година новият ни президент многократно осъди нацизма с нужната безпощадност. Да осъди обаче и комунизма със същата непримиримост, така и 

не намери сили

 А комунизмът, чието отровно наследство и днес съхранява путинизмът, е световно зло в не по-малка степен от нацизма. На фона на обстоятелството пък, че исторически родината ни е пострадала несравнимо по-жестоко от комунизма, отколкото от нацизма, нещата придобиват още по-отчетлива яснота. Така вчерашните опасности се оказват и днешни: нарастваща еврофобия, закономерно придружена от нарастващо русофилство, некрофилна носталгия по добрите стари времена, народ от тодорживковци в сянката на едно президентство, което ден след ден методично подхранва гражданския им мазохизъм…