Алекс Алексиев, bulgariaanalytica

На 19 декември, в съответствие със създадените преди два века правила, Избирателната колегия на САЩ гласува и Доналд Тръмп вече официално е новоизбраният президент на Съединените щати. Това слага край на нелепите надежди на американската левица, че може по някакъв начин да повлияе на 538 електора, така че да анулират победата на Тръмп и да изберат Хилари Клинтън на негово място.

Остава да се разреши казуса с необичайното и изключително нетипично участие на ЦРУ в следизборната политика, давайки гласност на предполагаемото разкритие на агенцията, че Русия се е опитала да повлияе на изборите в полза на новоизбрания президент Тръмп. Тази недоказана и разпространявана констатация, приписвана на ЦРУ, която никога не е публикувана, служи като основа на многобройни коментари на левите анализатори и политици, включително на самия бивш президент Бил Клинтън. Използвайки я за опорна точка, те се опитваха да внушат, че победата на Тръмп е някак си не съвсем законна и апелираха към електорите от избирателната колегия да преобърнат резултата от изборите. И това се правеше, въпреки че директорът на Националното разузнаване (DNI), Джеймс Клапър, който председателства всички 17 американски разузнавателни агенции, включително ЦРУ, свидетелства пред Конгреса (Комисията по разузнаването) на 17 ноември 2016 г., че САЩ „не разполагат с надеждна информация“, че има връзка между Уикилийкс и имейли, хакнати от руски агенти.

Тук трябва да анализираме два отделни проблема. Да започнем с това, че Владимир Путин е без съмнение фашизоиден главорез, който мрази Запада и особено Съединените щати като най-голямата сила в западния свят и може да се очаква, че ще направи каквото е по силите му, за да им навреди и да ги дестабилизира. В този смисъл, не бива да се съмняваме, че той, както и предишните съветски диктатори са се опитвали да се намесят в изборите в САЩ. Всъщност, усилията на цялата съветска пропаганда и дезинформация по време на Студената война бяха предназначени да служат на тази цел, и то до такава степен, че леви западни политици потърсиха съветската помощ, за да победят опонентите си вдясно от центъра поне в два случая, които са ни известни.[1] Така, че е

напълно правдоподобно Путин да е наредил на своите кибер експерти да проникнат

в американската предизборна кампания, да шпионират и да се опитат да я саботират. Това е ясно, но няма и грам доказателство, че те действително са успели да прехвърлят дори и един глас от един кандидат към друг. Ако не друго, частичните повторни преброявания, които се проведоха в Мичиган и Уисконсин, показват, че ако е имало избирателна измама, тя е била в полза на Хилари Клинтън и в ущърб на Тръмп. В град Детройт, който гласува преимуществено за Клинтън, повторното преброяване показа 782 гласа повече за демократите от броя на избирателите, преди повторното преброяване да бъде спряно от един съдия.

Независимо от това, заговори се за предполагаемо разкритие от страна на ЦРУ за руско участие в полза на Тръмп, при липса на всякакви доказателства, което показва сериозна политизация на разузнавателната агенция. Така че въпросът, на който трябва да се отговори е - защо и как това стана възможно. Дори един много кратък преглед на историческите данни показва ясно, че 

политизация на разузнавателните анализатори е имало и преди, и сега, 

при администрацията на Обама.

Като най-очебиен такъв случай досега се очертава редовното подценяване на съветското стратегическо въоръжение и намерения през седемдесетте години на м.в., по време на администрациите на Никсън, Форд и Картър. Политиката на САЩ по това време се опира на доктрината за сигурно взаимно унищожение (MAD) и приоритета на разведряване в отношенията със Съветите. Това е политика, формулирана за първи път от Хенри Кисинджър при администрацията на Никсън и продължена след това. По същество, в нея се постулира, че тъй като не може да има победител в една евентуална ядрена война, двете супер сили трябва да се опитат да предотвратяват кризите чрез постигане на споразумения за контрол над въоръженията и разведряване.

Тази политика беше подложена на непрекъсната критика от консервативните анализатори след съветската инвазия в Чехословакия през 1968 г., която показа, че Москва е готова да използва сила, за да предотврати опитите на източноевропейските и сателити да се освободят от нейното влияние. След това, през 1974 г., видният ядрен стратег, Албърт Волщетер, открито обвини дирекцията по разузнаване (DI) и нейните национални оценки на разузнаването (NIES) в системно подценяване на съветската военна сила и намерения и в „огледално отразяване“, т.е. приемане и предположение, че съветските намерения са идентични с тези на САЩ. Две години по-късно, шефът на ЦРУ, Джордж Х.У. Буш, в безпрецедентен ход създаде конкурентен анализ на наличната класифицирана информация между анализаторите на ЦРУ и екипа от техни критици, известен като Екип Б (Team B), под ръководството на Ричард Пайпс, историк от Харвардския университет. Резултатите от конкуренцията в крайна сметка изтекоха като информация и се оказа, че Екип Б печели категорично. Няколко години по-късно стана известно, че в периода 1974-1985 г. руснаците са увеличили с три пъти повече стратегическите си оръжия. Дали в резултат от работата на екип Б или на съветската инвазия в Афганистан в края на 1979 г., а може би и на двете, Америка осъзна, че е пренебрегвала своята армия и може би бе спасена поради последвалото като резултат рязко увеличаване на разходите за отбрана, започнато в последната година от администрацията на Картър. Тези усилия продължиха и значително се увеличиха при Роналд Рейгън, който дойде на власт през януари 1981 г. По-голямата част от участниците в екип Б, включително Пайпс, работиха в администрацията на Рейгън. За разлика от своите предшественици, Рейгън беше твърд антикомунист, както и повечето високопоставени служители от неговите администрация, и смяташе, че 

Съветският съюз е не само „империя на злото“, но и слаб по своята същност 

и поради това може да бъде победен. Рейгън и ключовият му сътрудник в тази материя, шефът на ЦРУ Уилям Кейси, се заеха да работят за по-нататъшното отслабване на Москва чрез редица устойчиви политически, икономически и военни стратегии, които в крайна сметка постигнаха своите цели.[2]

Стигаме до противоречията около последните президентски избори и ролята на ЦРУ в тях. Да започнем с това, че не би било преувеличение ако кажем, че в идеологическия спектър, президентът Обама е по-вляво от всеки друг досегашен президент. Това е ясно отразено в избора му на длъжностни лица на високи позиции, включително в ЦРУ. Такъв е случаят с директора на ЦРУ, Джон Бренън, който стана съветник на Обама по време на първата му президентска кампания. Бренън, които гласува за кандидата на американската комунистическа партия на президентските избори през 1976 г., проведе много от политиките на Обама в разузнавателната общност, които бяха изключително спорни и сигурно ще бъдат преобърнати при президентството на Тръмп. Може би най-противоречив сред тях е аргументът на Обама, че радикалният ислям не съществува като такъв, а има само отделни терористи. Освен това, както самият Бренън твърди, тези терористи нямат нищо общо с исляма. Или както се изрази той директно: „Тези хора, които са фанатици, екстремисти и терористи – те са движени от тази идеология, която не се корени в исляма.“ Това по-скоро абсурдно обяснение за естеството на заплахата от тероризъм след това намери израз в мантрата на Белия дом, че Западът е изправен и трябва да се противопостави не на радикалния ислямски тероризъм, а на някакъв безплътен „екстремизъм“. Опитайте се да обясните това на терористи, които умират с викове „Аллаху акбар“. В резултат на това искрено нежелание да се приеме реалността, за администрацията стана правило да не се използват думите „ислямски“ и „тероризъм“ в едно и също изречение.

Разбира се, още много други частни лица и политики свидетелстват, че ЦРУ е бил сериозно политизирано в годините на Обама. Ключовият служител на агенцията, Майкъл Морел, който изпълняваше временно длъжността директор на ЦРУ на два пъти в рамките на управлението на Обама (през 2011-2012 г. и 2013 г.), публично подкрепи Хилари Клинтън през август 2016 г. Може би най-абсурдното официално твърдение на ЦРУ напоследък беше лансирано от служителя на Националната разузнавателна агенция (NIO) за Близкия изток, а именно, че Иран не е имал намерение да строи ядрени оръжия. Това не само бе опровергано от наличието на убедителни доказателства за усилията на Техеран за обогатяване на плутоний, но също така отрича фундамента на това, което привържениците на Обама смятат за единственото постижение на външната му политика – ядреното споразумение с Иран. Можем само да се надяваме, че при управлението на новоизбрания президент Тръмп, тези политики и индивиди ще останат назад в миналото.

Бележки на автора:

[1] В първия документиран случай, петролният магнат и полезен за СССР идиот пар екселанс, Арманд Хамър, призова руснаците от името на президента Джими Картър, да улеснят еврейската имиграция и по този начин да помогне на Картър в президентската му кампания срещу Роналд Рейгън през 1980 г. Вторият случай е с кампанията на Рейгън за преизбиране през 1984 г., когато сенаторът Едуард Кенеди се обърна към руснаците за помощ, както е видно от паметна бележка, написана от тогавашния КГБ шеф, Виктор Чебриков, до съветския лидер Юрий Андропов.

[2] Тези политики са обсъдени с големи подробности от Питър Швайцер в книгата му „Победа“ (Victory, The Atlantic Monthly Press, New York, 1994)