Николай Василев*

„Защо българският национализъм е все по-руски?“ Този въпрос си задава в интересна статия Даниел Смилов. Блогърът съпоставя национализма – „който днес минавал под флага на “нов консерватизъм” и „реалното му българско въплъщение – патриотично-консервативно управление между “десницата” от ГЕРБ и т.нар. “патриоти”. За автора “новият консерватизъм” – в неговия абстрактен, чист и съвършен вид (какъвто можел да бъде открит само и единствено в главите на просветените му почитатели) се базирал на някакъв възвишен национал-консервативен идеал, но в българския му вариант, постепенно Волен Сидеров сипвал „щипка патриотарство, китка ксенофобия, половин килограм антициганско и антитурско говорене, един черпак русофилство, два черпака антиевропеизъм, една подпалена джамия и всичко това обилно поръсено със “защита на интересите на обикновения човек” и антисоросоидни подправки“.
Бойко Борисов е трябвало да служи като „капак“ на тази бликаща отровна отвара като добавя „европейски подсладители, Валери Симеонов – „русофобство“, а Каракачанов „уж щеше да слага македонски и балкански билки да упоят ксенофобията, но и той взе да добавя основно руска водка и имитация на хайвер“.
Смилов така и не отговаря защо мерудията на Сидеров се оказва доминантният елемент в отварата. 

Защо не се получи чисто български национализъм,

 или “нов консерватизъм“? Защо, в крайна сметка българският национализъм става все по-руски?
Отговор на този въпрос го загатна президентът за мандат (2012 – 2017) Росен Плевнелиев, който пред Нова ТВ заяви, че българският национализъм винаги е бил „проверопейски“.
Това разбира се е така. Българските националисти са били тези, които са искали да обединят нашия народ и да го измъкнат от менгемето между Турция и Русия, превръщайки България в неразличимо европейска т.е. западна държава. Но българският национализъм е и модернизаторски. Целта му е да била да извади българите от племенната им зависимост от стария патриархален морал и да им даде гражданска свобода, включваща и правото им да водят алтернативен стил на живот. 
Модернизацията е труден процес. За да излязат от оцеляването в общности, базирани на традиционния морал и да се включат в общество базирано на гражданската етика, хората трябва да положат огромни усилия докато овладеят продаваеми умения, или натрупат капитал, като по този начин намерят модерна ниша за просперитет в глобализиращата се икономика. Мнозина не успяват, и по думите на Хънтингтън, мечтаят да се завърнат край племенния огън. В България модернизацията е 

прекъсната от Съветското нашествие през 1944 година

 и установяването на комунистическия режим. Той предлага друг модел на модернизация. Не гражданска, базирана на етиката, а имперска – базирана на комунистическата индоктринация. Налагана с нечувана жестокост тази индоктринация успя да унищожи както традиционния патриархален морал, така и все още неукрепналата гражданска етика. За да изчезне в един миг преди около три десетилетия. Така българското общество се оказа без никакви задръжки – без силен традиционен морал, вече без индоктринация и без етика – но с множество предмодерни суеверия и предразсъдъци. Свободата се превърна в слободия. От това разбира се се възползваха най-вече тарикатите – представителите на неразградените структури на стария режим и бързо свързалият се с тях криминален контингент. Те бързо овладяха по-голямата част от националното богатство. И все пак желанието да имитираме Западния свят и да се интегрираме в него доведе до определени успехи. Страната ни стана част от ЕС и НАТО. Разпадащите се пътища бяха заменени с магистрали. Постигнат беше определен икономически растеж. Но, както забеляза Иван Кръстев, много от тези, които искаха България да се превърне в модерно общество (каквито има ‚на запад“)... просто заминаха „на запад“. Силите за модернизиране на обществото започнаха да се изчерпват.
В този момент дойде кризата на целия Европейски модернизационен проект.
Европейският съюз демонстрира слабост и неспособност да реши някои от болните проблеми на 21 век. Както собственика на агенция „Стратфор“ често повтаря – Европейският съюз бе създаден като машина за благоденствие, но в нея няма вградени механизми за съвместно оцеляване в беда. Гражданите на континента нямаха изградена представа за обща съдба. Не бяха изградени институции за континентална демокрация. Решенията, които Европейската комисия вземаше рефлектираха волята на националните правителства на силните държави. Когато все повече хора започнаха да губят доверието си в модерните институции, те погледнаха 

към „племенния огън“ на своите култури

 Вълната от национализми, която заля Европа, в същината си бе племенна, анти-модерна, анти-институционална. Тя бе бунт срещу „полисните“ принципи, срещу човешките права, срещу моделите на заедно-живеене на хора от различен етнически произход. 
Тъй като българският национализъм в същината си е бил модернизаторски, демократичен, европейски... то отрицанието му няма как да е "българско". 
Ако „българската идея“ завещана ни от Левски е гражданско многоетническо общество (щат живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от Бога да живее човекът; и за турчинът, и за евреинът и пр) – то неговото отрицание няма как да е „българско“. Ако приемаш, че всеки етнически турчин, или мюсюлмани е опасен чужд елемент, ако приемеш, че всички цигани са „паразити, които не могат да се интегрират в обществото“, ако изпитваш ужас от т.н. „Истанбулска конвенция“, която щяла да поощрява хора с „неестествена“ сексуална ориентация и разните там "джендъри", ако си сигурен, че някой на Запад иска да засели България с всевъзможни „пришълци“ от Третия свят, ако не вярваш, че макар и с много усилия България може да се превърне в страна с върховенство на закона и със „западен“ стандарт на живот, ако не мислиш, че в възможно такова сближаване с Македония, което да доведе до реализация на националния идеал под някаква модерна форма... то няма как да подкрепяш „българския модернизационен проект“. Вместо това, отчаяно ще търсиш от силен покровител. 
Когато руският президент Владимир Путин започна да отправя отявлени предизвикателства към Европейския съюз и НАТО, към демократичната система и към международния ред на много места се появиха негови симпатизанти. Но ако в другите страни путинизмът бе привидян като съюзник на месния национализъм, в България той бе привидян като заместител на българския. Никъде няма да чуете нещо наподобяващо мантрата на нашите русофили: „Какво сме ние българите без Русия?“ Къде другаде русофили организират своето годишно сборище около датата когато Съветският съюз вероломно е обявил война и нападнал съответната страна.
Про-руският, анти-български национализъм естествено разделя българската нация. Колкото по-силен става той, толкова по-отчаяни ще стават привържениците на българския модернизационен проект и все повече от тях реализират своята модернизация в чужбина! И докато ДПС прави всевъзможни лупинги за да обслужи руските интереси, рано или късно все повече наши съграждани мюсюлмани ще потърсят патронажа на Ердоган. Острата анти-турска реторика на президента и на т.н. „патриоти“ няма как да не тласнат в подобна посока дори тези наши турци и мюсюлмани, които биха могли да бъдат спечелени за „българската“ кауза, защото предпочитат да живеят в светска европейска държава, а не под ислямистки режим! 
Днес президентите Путин и Ердоган демонстрират близко приятелство. Нищо няма да им попречи да си поделят интересите в България. Утре вероятно пак ще станат врагове. И България може да се превърне в сцена на която интересите им ще се сблъскат! Отслабването на не до там силните връзки (политически, икономически, културни, човешки, психологически) на България със Запада отново ще ни превърне в 

бойно поле между източните империи
 
Следователно можем да заключим, че евентуален глобален триумф на „новия консерватизъм“, който на този етап поне изключва българите от тесния кръг на „своите“ в съзнанието на западноевропейците и американците и който разкъсва нашето гражданство между Москва и Анкара, не вещае нищо добро за нашата страна.
Мечтания от някои свят без граници едва ли ще се появи скоро, а България няма критичната маса да бъде „балансьор“. 
Можем само да се надяваме, че Западният свят ще се завърне към традициите начертани от Ренесанса, Реформацията и Просвещението и да положим всички усилия да станем толкова неделима част него, така че Русия и Турция да не могат да ни влияят по никакъв начин.
Алтернативата е катастрофа!

*  Николай Василев е политолог, автор на книгите: "Триумфите и катастрофите на българската дипломация" ; "Битката за България - последното десетилетие на 20 век" и на романите: "Правилата на пантомимата" и "Токсикологично отделение".