Пионер в изграждането на лидерски структури е Първо главно управление на ДС
Сергей Станишев, по сталински, унищожава  опоненти, заменяйки ги с послушни безличия под лозунга „Нови лица“  

Д-р Мирослав Дърмов, Легсинктън, САЩ

Протестите отшумяват. Изборите наближават. Всичко си идва на мястото. Президентът назначи служебен премиер, пък макар и бил той от номенклатурно семейство и нещо свързан със секретните служби на режима на БКП, но пък затова, както обясниха на народа, имал здрави десни убеждения и даже се бил опънал на руснаците за нещо си. Колкото до руснаците, подробност е, че не е имало за какво да се противопоставя, защото великите сили се били  разбрали предварително, а и заместник- министър никога не взима политически решения.  Що се отнася до стабилните му десни убеждения, това не е за учудване. След  10 ноември 1989, всички номенклатурни семейства станаха от десни по-десни. Собствеността я приватизираха именно те, а същевременно втълпяваха на населението, че неолибералният модел е най-доброто решение, което, без съмнение, за не малък период от време им осигури управленски комфорт. Сега, независимо за коя от съществуващите политически партии ще се гласува, интересите на номенклатурата се отстояват.

На хората в България този театър им омръзна, тази зима сметките за ток се оказаха непоносими  и през февруари народът поиска промяна. Поиска смяна на системата, само че описана в доста неясни формулировки. И понеже стана дума за промяна, се сетих за един отдавнашен коментар от началото на прехода, когато хората на улицата искаха да се демонтира системата и всички в парламента декларираха, че са се заели с разглобяването.  Мой познат доста скептично коментира ситуацията с израза:  “Как може да се демонтира системата, като схемата са я скрили. Така че може да демонтира само този, който я е монтирал“. И сега, от разстоянието на времето се оказва, че е бил прав. Тези, които са изградили системата на управление на БКП, частично я демонтираха, като същевременно я доизградиха така, че напълно да им върши работа. За жалост на всички участвали в процесите, енергията, породена от народния гняв, се оказа с нищожен коефициент на полезно действие по отношение на реалната промяна. Единственото, което все пак има значение като резултат от негодуванието е, че вече

ще бъде трудно да се апелира за търпение,

защото е напълно ясно, че идеологемите за “светлото бъдеще“ вече не работят. Износиха се. БКП 45 години обещаваше именно такова бъдеще, а през последните 24 години всички нейни явни и скрити наследници също така го пророкуваха. Все пак, за 70 години българинът би следвало да е разбрал, че го баламосват, при това с цел сам да се обрече на бедност и покорство. А иначе ситуацията в България е същата, каквато бе преди протестите.

В последната седмица агенциите за проучване на общественото мнение бяха особено активни и резултатите на изследванията наистина заслужават внимание. На настоящия етап четири са партиите, които ще присъстват в следващия парламент. Води ГЕРБ, следван от БСП, а след тях са ДПС и Атака. Това, което социолозите декларираха като изненада е фактът, че ГЕРБ не губи електорат, а одобрението за БСП не расте, макар че подобни изявления са проява по-скоро на учтивост към една отново губеща партия, а не следствие от реална оценка на ситуацията в страната. Съпоставена в развитие, в политическата реалност в последните двадесет години е очевидна тенденцията към преструктуриране на модела на партиите. В началото на прехода беше периодът на притивопоставяне на така наречените идеи, които, обаче, не бяха обвързани с формулирана политика. „Синята идея“ се противопоставяше на „Социалистическата идея“. За период от около десет години и двете загубиха своята политическа атрактивност, защото се оказаха обикновени ментета. (Бих употребил думата“фалшификат“, но мисля,че „менте“ по приляга на българската действителност.) „Социалистическата идея“ вече беше поомръзнала, даже отшумяваше, главно защото БКП и нейните наследници наричаха „социализъм“ това, което  Карл Маркс описва като „азиатски начин на производство“ - отсъствие на частна собственост и централизирана тирания. В интерес на обективността следва да се отбележи, че този начин на производство е рещаващ за осъществяването на определени проекти. Отнесено към бившите европейски „социалистически“ държави, това е тяхната индустриализация и свързаните с нея социални придобивки, а това именно е и базата за сравнение с днешните реалности, правеща възрастното поколение българи податливо на внушения от всякакъв вид политически шмекери.

Колкото до „Синята идея“, нейните апологети така и не си направиха труда да я формулират, а вместо това се опитаха да подменят смисъла на думата „капитализъм“ с този на думата „демокрация“. Само че това са две различни реалности, възникнали в различни периоди на човешкото развитие и съществуващи съвместно само при политика, ориентирана към преодоляване на неравенството. Понеже последните двадесет и плюс години реално задълбочиха неравенството до размери, непознати в българската история,

„синята идея“ отплува в небитието

Шоуто продължи и в България се появи феноменът на лидерските партии.   Лидерът определя същността на идеята и нейната интерпретация, както и насоката на развитие - схема, доста удобна за номенклатурата и доста близка до авторитаризма. Не е необходима особена прозорливост, за да се разбере, че ако в периода на прехода политическите партии декларираха идеологическа насоченост към разпределяне на собствеността в полза на малка група избрани, едва ли хората щяха да ги аплодират. Точно поради тази причина се създаде лидерски партиен модел. За определен период лидерът е „свещената крава“ на промяната и гуру на своите последователи, но когато се амортизира, просто бива подменен. И ако човек се поогледа в българската политическа реалност, ще разбере, че е заобиколен от партии с умишлено мъгляви идейни очертания, но подчертано ориентирани около лидера си организации. ГЕРБ е лидерска партия, ДПС е с пожизнен председател, „Атака” си има водач, „Синята коалиция“ е с командир, НДСВ дори включва в името си своя цар и дори проектът „Кунева“ е програмиран около нейната личност. Ситуацията в БСП е малко по-неясна и закъсняла в своето  развитие в посока лидерство, защото тази партия е програмирана като губеща, но и нейният лидерски модел е на път към утвърждаване.

Пионер в изграждането на лидерски структури е създаденато от ПГУ на ДС Движение за права и свободи, където като неоспорим авторитет бе наложен ОР Ахмед Ахмедов. Чрез двойна зависимост на активистите-по хоризонтална линия на съответната териториална структура на ДС и по вертикална - на партийния лидер, гневът на турците в България към БКП бе трансформиран в покорство към олигарсите от същата партия.

Следващата лидерска струтура във времето на прехода е тази на Иван Костов и това, което остана от СДС в неговото обкръжение. Впрочем, неговата активност би следвало да се анализира в две направления. Първо, като ефект върху антикомунистическата опозиция, а след това в насока към приноса му за създаване на комунистическата олигархия. СДС в своя зародиш беше структура от 16 различни организации и това е предварително заложено от създателите й като механизъм за самоунищожение. Вместо недоволството от режима на БКП да намери своя представител в единна опозиционна структура, манипулиращите началния етап на прехода създадоха повече от дузина структури с множество лидери и съответни амбиции. И след като исторически утвърдилите се опоненти на БКП-социалдемократите и земеделците бяха ликвидирани чрез интриги, останалите структури на СДС просто не издържаха в борбата за лидерство. Иван Костов стана лидер, но унищожи организацията, с която се идентифицираше недоволството. И понеже природата не търпи празно пространство, бившите избиратели на СДС започнаха да търсят своята идентификация в структури, които изглеждаха като нещо ново, но реално бяха, образно казано, поредната „фалшива патица“ за отклоняване на негативния вот. Колкото да рекламираната приватизация, реалностите показват, че повече от 70% от това, което се раздаде, е собственост на номенклатурни босове. И за да се замъгли този факт, бе създаден един мит, а именно, че Иван Костов е отстоявал националните интереси по време на косовската криза и срещу руснаци, и срещу американци. Но в политиката от значение е само материалното, и в тази насока следва да се отбележи, че именно той продаде „Нефтохим” на руснаците и подписа договорите с американците за Марица Изток, което в аспект национални интереси е доста дискусионно. Точно по това време, през 2005, се появи Волен Сидеров...

И след като Костов се изчерпи, на българския народ  предложиха проекта Симеон Втори. Само че той цял живот е учил за цар и просто бе невъзможно да се превъплати в политически лидер и управленец.

Последва безвремието на НДСВ и Тройната коалиция,

което също не попречи на преструктурирането на собствеността в полза на номенклатурата. Напротив, коалиционните модели, както това се доказа в българската политическа практика, са най-удобната политическа ситуация за ефективно икономическо разграбване.

Но изглежда човек така е устроен, че има необходимост или от ориентир във формата на идеологическа концепция или от водач, който да му обяснява какво става и на къде да върви. След като си отдъхна два мандата от командирството на Иван Костов, българинът отново почувства нуждата от лидер и пародийно я намери в образа на Бойко Борисов. Наистина е екзотика да се очаква човек на СИК да се бори за законност и ред, но това беше решението на българския избирател.

На фона на тези лидерски тенденции в страната, ситуацията в БСП като че ли се  отличава от общата тенденция. Тук трябва да бъде взето под внимание, че реалната власт в тази партия са неформалните структури на номенклатурата. На 10 ноември 1989 номенклатурата беше временно изненадана от промяната, но бързо се ориентира и неутрализира лидерите на българската перестройка. Петър Младенов беше компрометиран с „танковата касета“, Добри Джуров пенсиониран като генерал без армия, Лилов изпратен на заточение в кръга около списание „Понеделник“, а Андрей Луканов-убит. А след това на номенклатурата не й бе  необходима лява партия със силен лидер, защото интересите й са в дясно. Последва Жан Виденов, който притежава определени лидерски качества, само че за лидер на фанатични последователи. След него Гоце  наистина беше радост за номенклатурата. Разцъфтяха „генералски движения“ и разни кръгове „Монтерей“ и т.н., което е наистина балканска екзотика. В една цивилизована държава, бившите партийни бонзи и генерали от репресивния апарат, ако не са в затвора, ще са се скрили в миша дупка, но в България те демонстративно показват тежестта си във вземането на политически решения. Може би защото у нас ситуацията е под техен контрол... И като финал, начело на БСП беше поставено „нашето момче“, синът на Димитър Станишев. Защо ситуацията в БСП наистина е странна?

След провал в управлението и след провал като опозиция в момента, преди избори Сергей се е заел с налагането си като неоспорим лидер на тази партия. А това, съпоставено със ситуацията в БСП за последните двайсет години, е странно. Изглежда, за номенклатурата Сергей Станишев е тяхната визия за лидер на малка, декларираща се за европейска, дясна партия, наричаща се социалистическа. За да се постигне именно такова налагане на лидера, се прилагат изпитаните прийоми на партийната чистка. Последното не означава, че разсъждения в тази насока са опит за оневиняване на засегнатите. Напротив, много от тях трябва да напуснат политиката, но замяната им с деца и внуци на номенклатурата е престъпна наглост. Завръщайки се към темата за партийна чистка в БСП, следва да се отбележи, че в медиите доста отдавна бяха залепени етикети на хората за подмяна. Някой беше определен като „дългия инкасатор“, друг като „запалката“ и умишлено бе създадена обществена нетърпимост към определени политически личности и партийни активисти. Заслужава да се обърне внимание, че атаките срещу Румен Петков започнаха, когато той беше вътрешен министър и някои от етикетите му ги сложиха от кръга „Монтерей“. В създалата се ситуация даже разделиха Министерството на вътрешните работи на ДАНС и МВР. Впрочем, преди него атакуваха по същия начин и Николай Добрев като вътрешен министър. Обявиха го за българския Лаврентий Берия, защото чрез министерството и организационния отдел на БСП бил придобил много власт. Аналогични са нападките към Цветан Цветанов, но е  учудващото , че няма нападки към доказано слаби министри на вътрешните работи като Соколов и Йорданов. В умишлено създадената ситуация, съветският гражданин Сергей Станишев, по сталински, унищожава евентуалните си опоненти при вероятна загуба на изборите. За да се подсигури, той ги заменя с послушни безличия под лозунга „Нови лица“.  Като че ли става дума за реклама на даден продукт и се търсят по-атрактивни манекени. Впрочем, отдавна в БСП не се говори за политика и като лява алтернатива се предлагат функциите на социална служба с обещания за повишение на заплати и пенсии. Нито дума за престъпленията от последните 24 години, нито дума за икономически растеж, който да осигури промяна в политиката на доходите, нито дума за преразглеждане на заробващите договори, а за национално отговорна външна политика и дума не се произнася. И като зомбита, набедените за активисти около лидера Станишев повтарят „европейски път и ценностите на БКП“, защото те били “социалисти“... Разбира се, вътрешното развитие на БСП е работа на нейните членове, но все пак елементарният морал изисква

да престанат да се наричат леви, за да не компрометират самото понятие

 В цялата палитра от политически партии без платформа за бъдещето, илюстриращи само и единствено лидерски амбиции, пред българския избирател закономерно възниква въпросът за какво, или за кого да гласува. Ако не се гласува, ще се потвърдят думите на Марин Райков за това, че мълчаливото мнозинство ще реши. Което в подтекст може да се интерпретира, че мнозинството е от безропотни овце.  А това вече е наглост. На изборите на 12 май българинът ще бъде изправен пред необходимостта да гласува, когато нито една от политическите партии не заслужава да бъде подкрепена. Разбира се, партийните активисти ще решат изхода от изборите, но по количеството недействителни бюлетини ще се чуе гласа на недоволните. Защото няма време за учредяване, регистриране и популяризиране на нови политически организации, идеи и платформи. Бъдещето е на демокрацията и ще последват нови избори. А за тях  ще е необходима подготовка, за да не се окаже отново българският избирател в ситуация на избори, при които без никакъв шанс за промяна ще трябва да направи своя избор само между амортизирани кукли.