Горан Благоев, специално за Faktor.bg
Дипломацията е тежък занаят – особено на Балканите, където народ като нашия има поговорка: „Ти му подаваш пръст, то ти отхапва цялата ръката”.
При последната визита на българския премиер в Македония, която продължаваме да смятаме за еднородна и братска, той в свойствения си стил каза на домакините – ако искате да получите подкрепата ни за ЕС, бъдете любезни да приключите с фалшифицирането на историята. А македонците, ненавикнали на императивния му тон, се подразниха, че бил дал срок на двустранната историческа комисия да изглади противоречията до октомври – тогава започва преговорният процес за еврочленството на република Северна Македония. Сега бойкотират предложението на председателя й от българска страна проф. Ангел Димитров за извънредна среща до края на август.
От Скопие категорично ни дадоха да разберем, че тая дето си я мислим - да признаят обща история до 1945-та година, няма да я бъде. Бойко Борисов още не си беше тръгнал от Македония, когато членът на въпросната смесена историческа комисия от македонска страна проф. Петър Тодоров се изцепи: „Ако Гоце Делчев бъдe oбявeн зa бългaрин, нe виждaм причинa зaщo ниe, мaкeдoнcкитe грaждaни, бихмe имaли ocнoвaниe дa oтбeлязвaмe пaмeттa му”. На това му се казва звучен македонски шамар в отговор на всички български любезности към братята ни в Повардарието. Нали са ни братя – да не ги дразним. Те обаче може да ни шамаросват както си искат. За пореден път. Първият шамар отекна още през юни, когато стана ясно, че в Македония няма да са склонни на никакви отстъпки. Председателят на двустранната историческа комисия проф. Драги Георгиев отсече: „Северна Македония никога няма да признае, че Гоце Делчев е бил българин“. Думите му контрираха президентът Стево Пендаровски, който се опита да потърси компромисна формула: „Гоце Делчев се е определял като българин, но се е борел за автономна македонска държава и няма документи, които да доказват, че се е борил за Велика България”. Конструктивния тон на Пендаровски към България обаче му спечели доста негативи в родината и той побърза да ни полее със студен душ: „Признаването на Гоце Делчев за българин е червена линия, през която, най-вероятно, Македония няма да може да премине”. Бойко Борисов му се притече на помощ и като истински виртуоз в историческото познание сравни Гоце Делчев с Че Гевара. Очевидно трябваше да схванем така премиерските думи: българинът, който се е борил за свободата на една съседна нам държава - демек е като аржентинецът, който се е сражавал за свободата на Куба, Конго, Боливия. Единият е бил
истински идеолог на една революция,
при това с невероятни прозрения за свободния човек, който се стреми към съвършенство, а другият е трансформирал интелектуалния си потенциал в първична жестокост към себеподобните си. Важно е да се дават примери, с които да се трупа обществено одобрение. Ама не би.
Тезата за българина Гоце и Македония ми напомня за един надпис пред руините на църквата „Св. Ахил” на едноименния остров в Преспанското езеро, понастоящем в Северозападна Гърция. Та този надпис (на английски и гръцки) осведомява, че църквата била построена от цар Самуил от България. Сякаш този цар не е имал нищо общо нито с острова, нито с земите около него, сякаш по тези места не е било средището на неговата държава, т.е. същата тази България и сякаш в същата тази църква не е открит гробът му. Скимнало му на някакъв си цар Самуил от България да си хвърли парите за църква в днешните гръцки земи и толкоз... Като Гоце, дето бил българин, пък отишъл да се бори за Македония. А, че Гоце е роден като българин не в Тракия или Добруджа, а в същата тази Македония – това да не го напомняме на братята ни в Повардарието, че да не се дразнят. Само че както се вижда
с любезности историческа истина и национално достойнство не може да се отстоява
След поредната Борисова визита в Повардарието у нас се чуха гласове да постъпим като Гърция – в ултимативен, а не в дружелюбен тон България да заяви на Македония какво да промени в съчинената си история, ако иска да получи подкрепа за членство в ЕС. Но както казва друга нашенска мъдрост: „Късно е либе за китка“. Вместо да прояви твърдост след подписването на Договора за добросъседство, третият кабинет "Борисов" реши, че в Балканското тресавище може да се стъпва и с фини европейски чепици. Преди две години беше сформирана въпросната междудържавна комисия от историци, с което вместо да се налагаме на Македония, да й предложим преговори по спорните моменти от миналото, та белким стигнем до консенсус. Още тогава някои наши учени прогнозираха, че нещата не отиват на добре за България, защото заявката, че ще се търси съгласие означава и българите
да приемем за безспорни исторически факти някои македонски фантазии
Тези гласове обаче, конюнктурно бяха обявени за врагове на правителството и на българо-македонското сближение. Но с днешна дата се вижда, че са имали основание.
България наистина можеше да действа в ултимативен порядък по гръцки тертип. Но нямаме световното лоби, каквото има Гърция. Гърция има и потомствен политически елит, който се е образовал на Запад. Ние нямаме. Гърция умееше да върти бизнес в държава, на която иначе не признаваше името, а ние още се пънем с буксуващи трансгранични проекти. До Скопие удобно може да се стигне по аутобан или жп-линия и от Солун, и от Белград, ама пътят от София продължава да е мъчителен – вече 28 години откакто република Македония е независима. За самите македонци Гърция е по-привлекателна и за почивка, и за гурбет, докато
България е резервен вариант...
Тя винаги е резервен вариант за Македония, когато закъса с другите съседи на Балканите. Буксуваха преговорите с Гърция – хлопаха на нашата врата. Зацикли диалогът със Сръбската църква за признаването на Македонската архиепископия – клириците й тичат пред Синода в София. Като се пооправят нещата с другите, нас ни забравят. После пак се сещат да ни напомнят, че сме им най-близки. И ние се радваме. През сълзи.
При поредната македонска визита на български премиер, Скопие си позволи да демонстрира ербаплък, за какъвто нямаше кураж при преговорите с Гърция, въпреки недоволството в македонското общество. А такава ситуация не е за подценяване. Събратята ни в Повардарието отдавна не препасват пищови на гол тумбак. Още от времето на Титова Югославия Македония успя да се сдобие с достатъчно културни и академични позиции зад граница, които към днешна дата продължават да работят в нейна полза. Скопие, за разлика от София, влага доста пари за наука, която може да прилича на пропаганда, но има ефект. А и в катедрите по славянски филологии на много чуждестранни университети редом с българския език се изучава и „македонски”. Да не говорим колко водещи имена в хуманитаристиката не се впечатляват, че това е изкуствено създаден език или пишат за македонска идентичност във време, когато такава няма даже в историческите извори. Пак за разлика от България Македония много по-активно работи и със своята диаспора – всяка година в Скопие се свиква форум на емигрантските общности. Вярно, че на него се вихрят и диви националистически послания, и претенции към съседите, дето още държели под окупация останалите части от Македония – разбирай България и Гърция. Обаче такива форуми допринасят за единение на македонската емиграция с отечеството, а те на свой ред са неговото лоби по света. И докато София се натутка в началото на 90-те г. на ХХ в., Скопие успя да проникне дори в Македонската патриотична организация (МПО), която десетилетия наред беше стожер на българщината в Северна Америка и Австралия и
безкомпромисен войн срещу македонизма
Как ще убедим Македония, че нейния прочит на историята е дълбоко погрешен, когато и от Изток, и от Запад им казват точно обратното?! Спомнете си само за последните няколко години колко пъти от Москва им гъделичкаха самочувствието с приказките, че от земите на днешна Македония днешна Русия е приела славянската писменост, че и христовата вяра. То не беше Путин, то не бяха руски архиереи. Думите на външния министър на Руската патриаршия – митрополит Иларион (Алфеев), са красноречиви: „В РПЦ предизвиква дълбока загриженост съдбата на православието в земите на древния Охрид, откъдето през X век в Киевска Русия са дошли мисионери, които са приобщили предците ни към святата православна вяра и към съкровищницата на славянската писменост и култура...”. Естествено, че държавата, в която Коминтерна пръкна македонската нация с помощта на българските си „акушери“, няма как да признае, че през X век Охрид е в пределите на българското царство, а названието „македонци“ е била известно само на тогавашните грамотни люде и то ако са чели „Александриадата“- късноантичната биография на Александър Македонски, която през същото това столетие се проявява и в първия си славянски превод. На старобългарски език. Но да останем в наши дни.
Папа Франциск също окуражи „македонците”, като обясни на целия свят, че Северна Македония и България били две напълно различни нации. И без да му мисли, ентусиазирано предъвка старата македонстка теза, че първият човек, който е призовал апостол Павел да дойде и да проповядва християнството в Европа бил... македонец. Можеха да ограмотят милия Франциск, че македонец през І век е едно, а през ХХІ в. е съвсем друго, ама нейсе. Още от титово време Ватикана има добро отношение към Македония. И как да е обратното, щом откакто е създадена самостоятелната Македонска църква през 1967 г., от петимата й архиепископи, които я оглавяват до сега, само един не е ходил на аудиенция при главата на Римокатолическата църква. Някои от тях дори са се срещали повече от веднъж с папата. При това все по време на поклоненията за 24 май при гроба на Св. Кирил в „Сан Клементе“. За сведение
български патриарх досега нито веднъж не е посетил Ватикана,
камо ли да беседва там с папата.
На този фон всуе е кахъренето, че ако не се постигне съгласие за общата ни история, България ще бъде принудена да спусне бариера пред македонския път към ЕС. Колкото и да се заканва, София няма да допусне този резил – да гръмне по света, че точно ние създаваме проблеми на държава, с която имаме и обща история, и обща кръв. А и кукловодите на Балканите няма да приемат български спирачки пред македонското членство. Македония е необходима и на НАТО, и на ЕС, въпреки вътрешноевропейските спорове „за“ и „против“ разширяването му. Бившата югорепублика е в графа „Западни Балкани”, където трябва да се възпира мощно източно влияние – от Москва, Пекин или Анкара. Пред такава геополитика някакви си там исторически истини на българите изобщо нямат щанс. Брюксел засега може и да се вслушва в оплакванията ни, че Македония не иска да отстъпи от кражбите на историята ни, но в един момент може й да му писне. И ще ни натисне на бърза ръка да приключим със споровете за общото ни минало – за Европа това са дрязги между две балкански държавици, които не успокояват, а изнервят. Тогава, щем не щем, ще трябва да преглътнем и македонската версия за Гоце Делчев. Не тази на Пендаровски, а на македонизма. Както най-напред преглътнахме, т.е. тихомълком признахме „язикот” им. После преглътнахме подигравката и на онези, които ни баламосаха, че били „чисти македонски българи по баба и дедо”, за да получат българско гражданство, а след като им отворихме път към Европа си останаха „исти македонци”. Преглъщаме и скопската теза, че не сме били един народ, а два. Може да сме били някога едно, но сега вече сме различни. И така предаваме и онези, малцината в Повардарието, които още мислят, че сме едно.
Както е тръгнало, вместо ние да убедим Македония, че трябва да преосмисли историята си, тя ще ни накара
да „избришем” своята
Нали Скопие вече убеждава света, че „македонци” като Андрей Ляпчев, Никола Генадиев, Симеон Радев и още стотици имат основен принос за създаване на следосвобожденска България. Току виж и на това сме им уйдисали – нали са ни братя, да не ги дразним.
Високомерното поведение на македонските учени тези дни е достатъчна индикация какво може да очаква България, ако република Северна Македония стане член на Европейския съюз. Първата жертва ще е „кирилицата” – тя може и да е трета азбука на Европа благодарение на България, но Скопие ще предяви претенции че е „македонско” творение. После още по-усърдно ще започне да си търси македонското малцинство в Пиринско и може да „открие”, че е станало по-многочислено, отколкото твърди официалната българска статистика – за това отдавна „помагат” и различни правозащитни организации, които ни вменяват вина, че нарушаваме правата на „местното македонско население”. Това нахалство не подминава и Гърция, а след бъдещото македонско влизане в евросъюза да му мисли как ще й се наложи да преброява като македонци „славянофонните“ гърци в Беломорието. Да беше признала, че са българи, каквито са били и предците им, нямаше да има проблем. Ние, както е известно, за историческите си общности в чужбина рядко се сещаме. А и досега официална София дума не е обелила за етнически българи в Северна Гърция...
Само че, Гърция не е България. Тя, за разлика от нас, прояви инат цели 28 години и най-сетне успя да принуди Македония да се откаже от претенциите си върху античните македонци. Атина винаги ще може да разиграва и укротява Скопие, както Александър Македонски своя Буцефал. А ние, българите, решихме, че с политика „иди ми – дойди ми” и с една двустранна историческа комисия само за две години ще можем да заличим десетилетните напластявания в идентичността на македонските ни братя. Забравихме, че и при Тито Гърция не беше мръсна дума в Македония, докато България беше по-черна от дявола. Така се случва, щото все си подаваме пръста, че да ни го отхапят до рамото, а може и главата.
Все пак Скопие и кукловодите на Балканите да не прекаляват. С отхапана ръка България не може да гласува за членството на Македония в ЕС...
Още от Лачени цървули
Никулден мина, а шараните са доста
Трудно е да повярваме, че новата председателка на парламента ще е независима в решенията си
Как искате да Ви запомнят, г-н Тръмп – като Чембърлейн или като Чърчил?
Не можем да си позволим да загубим тази битка - украинците се сражават за нашите национални интереси, а ние ги предаваме
Как Румен Радев бори корупцията по путински?
Борците срещу това уродливо явление са много внимателни с руските връзки, защото са в основата на родното задкулисие