Коментар на Александър Андреев, DW.DE

Правителството на Пламен Орешарски запази властта си след поредния вот на недоверие. БСП дължи мнозинството в парламента на две партии: коалиционния партньор ДПС и "Атака", която официално не влиза в коалицията. За "Атака" няма кой знае какво да умуваме. В Европа са я поставили в "забранителния списък" като потенциален коалиционен партньор на левите и десните, а тази изолация тепърва ще се изостря, защото големите европейски партии се опасяват, че след евроизборите през май официалната или неофициална фракция на националистите с примес на неофашизъм в Европейския парламент може да набъбне. Така че да поговорим за ДПС.

Спор няма, че в началото на 90-те години на миналия век партията на българските турци много помогна срещу опасността от югославски сценарий и в България. Спор няма и за друго: ДПС събира гласовете си само от турското малцинство в България. (Тук оставям настрана вечния разговор за Конституцията, несъществуващото малцинство и съществуващата малцинствена партия – просто защото Конституцията беше приета в голям страх от подивелите тогава националисти, тъй че въпросната уредба е късогледа и дефектна.) Под черта остават фактите: едно движение с историческа заслуга за гражданския мир в България капсулира "своето" малцинство и в условията на номинална демокрация води преддемократичен политически живот.

Една полудемократична партия

Като партия ДПС има очевиден интерес от капсулирането на българските турци. Парадоксалното е, че такъв интерес имат и повечето други политически актьори. Националистите (независимо дали се казват Сидеров или другояче) винаги предпочитат такъв видим и консолидиран враг (с чалма), когото могат да сочат с пръст за всички злини, та чак до сирийските бежанци. БСП и сменящите се сили вдясно от центъра пък са спокойни със знанието, че при нужда могат коалиционно да си "купят" десетте процента на ДПС срещу известни политически концесии.

Всъщност единствените потърпевши от това 23-годишно статукво са самите български турци и голяма част от останалите избиратели. Българските турци са се самообрекли на вечна полуфеодална зависимост от една полудемократична партия, а споменатата голяма част от останалите избиратели с всеки нови избори отново и отново е принудена да преглъща факта, че ДПС е на власт.

А че ДПС не е съвсем демократична партия - в това съм се убеждавал няколко пъти лично, независимо от изначалните ми симпатии към нея: веднъж по време на избори в регион с преобладаващо население от български турци и многократно в опитите си като журналист да получа информация или достъп до политици от ДПС за интервю. Току-що поредният такъв опит удари на камък: репортер на ДВ (както и много други) няма да може да интервюира депутата от ДПС Делян Пеевски.

Клиентелизмът на ДПС

Така стигам и до последния сериозен недъг на ДПС, който обаче партията споделя с повечето други политически актьори в България: клиентелизмът. Примери за него могат лесно да се открият на по-високи политически равнища, аз пък лично съм го преживявал на равнище община.

Паралелът е съвсем условен, но въпреки това поучителен: на последните избори в Германия вечният политически балансьор, либералната СвДП, остана извън Бундестага тъкмо заради клиентелизма си, както твърдят много наблюдатели. Като вечен политически балансьор в България ДПС навярно трябва да си направи извода, че политиката да се обслужват само групови интереси все някой ден се проваля. А либералните европейски партньори на ДПС сериозно трябва да се замислят дали тази партия има място в тяхното семейство.