Д-р Мирослав Дърмов,

Лексингтън, Кентъки, САЩ

Едно общество е в упадък, когато народът престане да вярва в основните ценности на системата. През 20-ти век това се случи с така наречения комунизъм. Първоначално в Будапеща през 1956, след това в Прага през 1968, в Полша през 70-те, докато номенклатурата в Кремъл не прецени, че за да оцелее, е необходимо да смени ценностите и да префасонира обществото първо наричано комунистическо, след това социалистическо и накрая реално социалистическо. Започна перестройката, последвана от промяна. Както в Москва, така и в София. У нас след 23 години се оказа, че преразпределението на националното богатство не доведе до осигуряване на просперитет за мнозинството и бедността не изчезна, а само определени партийни другари се превърнаха в олигарси. А даже и в древността олигархията е най-калпавото управление. Защото олигарсите доминират всяка фаза от икономическия, политическия и културния живот и налагат контрол над всеки един параметър на социалния живот. А така рекламираната свобода също така не се появи в желания блясък, защото, както е известно от столетия, сигурността на съществуването е в основата на свободата. И както преди няколко десетилетия, така и днес хората в България престанаха да вярват в основополагащите ценности на българското пост-комунистическо общество. Народът излезе на улицата, и както по всичко личи, ще остане там, докато не се убеди, че нещо се променя. Което показва, че обществото на прехода е делигитимизирано и ценностите и институциите, съществуващи в този период, не се ползват с доверието на суверена. Ситуация, изключително сложна, изискваща преоценка на всички фрагменти на социалната система. Но понеже от някъде трябва да се започне и да се върви към изграждането на ново общество, освободено от измамите на организирания от комунистическата номенклатура преход с характерната му олигархичност, началото следва да бъдат бързи избори с нови политически субекти.

Необходимостта от нови политически партии, които да получат доверието на обезверения българин, е - така да се каже - обществена тайна и преимуществено в дясното политическо пространство се правят стъпки за формулиране на нещо ново, като амбицията на конструиращите го е да абсорбират енергията на протестите. Но промяната на ситуацията в България ще бъде изключително затруднена, ако няма дискусия и организационни

стъпки за създаване на ново ляво

Защото окупирането на лявата терминология и политика (а в повечето случаи тя е просто вулгарно променена) от номенклатурната дясна партия БСП е пагубно за прогреса в страната. Поради тази причина една нова лява партия е изискването на момента.

За съжаление, изминалите години след началото на промяната не са особено окуражаващи в опитите да се създаде алтернатива на БСП. Зародилите се в началото на 90-те години идейни, предимно социалдемократически течения, бяха прегърнати от партията и удушени в нейната прегръдка. Значителна част от тези ентусиасти се дистанцираха в професионална емиграция, а останалите, включително много талантливи и изявени журналисти, за да изкупят свободомислието си се превърнаха в най-безсрамни лакеи на олигархичността. Друга група под лидерството на Илия Божинов дори се обособи в самостоятелна партия - Българската левица, но след смъртта му се превърнаха в плачещи за промени в БСП външни наблюдатели. Последната инициатива, макар и доста предпазлива и неидентифицирана, е на Татяна Дончева. И реакцията на номенклатурната партия БСП беше мигновена: “Татяна Дончева излъчва само омраза“. И макар че Дончева още не е достигнала нивото “такъв човек не съществува“, етикетът е залепен и инструкциите към партийните организации са дадени.

Неуспехите на тези инициативи са обосновани от една основна стратегическа грешка. Всички опити са насочени към създаването на нова лява партия на основата на електората на БКП/БСП. А това е невъзможно. Десетилетията промиване на мозъците на тези хора са формирали индивиди, лишени от познания за това какво е ляво, отвикнали да мислят и притежаващи морален релативизъм (избягвам терминът морална извратеност единствено в стремежа си да остана в рамките на добрия тон), основан на инструкциите на вожда. Този феномен може да се наблюдава в обясненията на участниците в контрапротестите. Те всички повтарят едно и също: “Да дадем шанс...“ и са гневни на лошите. А защо протестиращите са лоши,  те не дават обяснения. И лъжат. 200 000 подписа били събрани, 200 001ят бил положен вече, а

защо подписалите се не са на улицата,

не им е казано и те не коментират. Подобно поведение еднозначно показва, че усилията за създаването на новото ляво следва да бъдат насочени извън тази електорална група, лигитимираща олигархичния модел, и да бъдат насочени към младото и средното поколение на България. Но за да може подобна перспектива да стане реалност, пред новите леви стоят за отговор много трудни въпроси.

Първият от тях е какво е „ляво“? Болшевиките, с присъщия си примитивизъм обясняваха, че ляво е, когато Маркс е Бога-Отец, Ленин-Спасителя, а партията-Светия дух. Само че в 21 век подобна псевдорелигиозна структура е абсурд. По-голяма вулгаризация на Карл Маркс от тази, направена от ВКП(б) не съществува в света, където на „мислителя на хилядолетието“ се отдава дължимото и дори Карл Попър определя „заслуженото място на Маркс в пантеона на освободителите“. На запад Маркс е възприеман като неоспорим моралист и дори дискутируемата му теория за трудовия произход на стойността е преподавана в колежите и университетите. Но като всяко нещо, писано сравнително отдавна, отделни постулати не издържат изпита на историята или, както се казва в научните среди, това е моментът, когато Маркс престава да бъде марксист и започва да пише, макар и в не много текстове за диктатурата на пролетариата, в противоречие на основния си постулат за материалистическо разбиране на историята. Следователно, за изясняване на въпроса какво е ляво, следва да се направи един нов, критичен прочит на Карл Маркс. Но и лявата доктрина не се изчерпва до там. Бакунин, Бернщайн, Роза Люксембург, Ема Голдман, Франкфуртската школа, Ноам Чомски, та дори радикалите от 1968 с тяхното разбиране, че нито социализмът, нито свободата и демокрацията в капиталистическата държава са реални, имат своя принос към обяснението на лявото. Така че ще трябва да се чете и дискутира, а сталинистката литература да се остави на БСП.

На второ място е необходимостта да се даде оценка за случилото се в Русия през 1917 и другите години. Защото тези събития формираха в съзнанието на милиони, че там се е градил комунизъм и социализъм. Само че в оскъдните си разсъждения за пост-капитализма Маркс споменава, че изграждането на социализма ще започне в развитите капиталистически държава. Така направиха в Скандинавия и резултатите са очевидни, само че

болшевиките унищожиха капитализма в Русия

и го замениха с „азиатски начин на производство“ - без собственост въобще и с диктатура на партийния апарат, насочена към индустриализация за военни цели посредством свръхексплоатация на населението. И новите леви трябва ясно да заявят своята позиция по този период, за да се противопоставят на БСП, която, посредством некрофилски ритуали (мумии и целуване на паметници), се опитва да представи миналото за социализъм.

В заключение е задължително да се декларира позиция по случилото се през последните 23 години в България. Позиция към измамата, наречена отстъпление на номенклатурата от властта и ограбването на националното богатсво от шепа партийни олигарси. За да се разбере, че новите леви са различни от „левите“ бандити от БСП.

Но освен към въпросите на историята, новата левица следва да бъде ориентирана към бъдещето с ясни политически послания.  На първо място следва да се заяви, че ще се прави политика в условията на капитализъм, при първоначалното натрупване на капитала, какъвто е резултатът от организираната от номенклатурата промяна. Такава ситуация притежава характерните противоречия на труда и капитала и лявата политика означава да се отразяват интересите на труда. Това противоречие явно е било предвидено от БКП/БСП стратезите на прехода, поради което още в началните години се положиха усилия за създаване на бутафорни професионални съюзи (КНСБ и Подкрепа), за да се държи трудът под контрола на измислени синдикалисти. Впрочем, нищо ново под слънцето. Още в 20-те години на 20-ти век Ленин и Троцки направиха всичко възможно да се унищожи работническото движение. Затова едно от първите неща, необходими да бъдат направени от новите леви, е да се създадат условия за автентични синдикални съюзи. И, разбира се, нова данъчна политика - отменяне на любимия на Станишев „плосък данък“ и въвеждане на прогресивни данъчни ставки. Приходите на държавата да не се изразходват за подаяния на социално слабите, както се опитва да прави кабинетът Орешарски, за да се представи като социален, а да са насочени към създаване на нация от собственици и заличаване на бедността. Тази идея бе убита в зародиш в България от номенклатурата посредством „масовата приватизация“, но към темата новите леви трябва да се завърнат, защото положителни примери и изследвания в света има в изобилие. И като политическо направление

новата левица няма да се коалира с БСП

и ще ориентира своята енергия към разобличаването на  тази псевдолява партия.

Тема на бъдещата политика на новата левица следва да бъде и сегашното състояние на разпределение на националното богатство, при което избраници на номенклатурата по незаконен или полузаконен начин са придобили огромно богатство. Задоволяване със статуквото е неморално и начини за преразпределение следва да бъдат дискутирани.

Разбира се, темата за нова левица не може да бъде изчерпана с настоящите кратки бележки, но целта на моите разсъждения е началото на дискусия. Убеден съм, че изложеното ще предизвика гнева на партията на олигархията-БСП и несъгласие отдясно, но за да има реален политически живот, новата левица е необходимост за България.