Свещeноиконом Серафим Никифоров, Канада

Най-големият скандал в българската православна църква предстои и той ще разцъфне с избора на нов патриарх на 24 февруари. Случващото се обаче няма да е дело на Божия дух и промисъл, както се опитват да ни зомбират владиците, а ще бъде следствие от отлаганото 23 години покаяние и отказ на духовенството само да изпие горчивата чаша и да иска прошка от народа си.

Смъртта на Дядо Максим в края на миналата година вместо да отрезви висшия клир, политици и държавници, ги опияни още повече. Взеха да се държат като дрогирани и започнаха да възхваляват духовната му мисия. Появиха се даже и смехотворни идеи да го канонизират. Президентът Росен Плевнелиев пък в скандалната си новогодишна реч даже ни закле да следваме светлия му пример и тази година. Измамата обаче облечена с красиви и звучни думи и жестове не може да продължи до безкрай, а опитите за митологизиране в България винаги завършват на бунището. Най-после трябва да отворим завещанието на покойния патриарх и да видим реално какво ни е оставил като наследство духовния ни пастир.

Тъжната истина е, че Максим беше слаб патриарх, лишен от дейност, инициативност и порив за реформаторство. И за това той ни завеща една слаба, разпокъсана църква, без авторитет и мисия. Да затворим очи за патриаршеското му служение в годините на комунизма, но страшното е, че той пропиля 23 години преход към демокрация, поход към търсене на вярата – това трудно можем да му простим.

След падането на комунизма мисията на православното духовенство бе да се превърне в морален стожер на нацията.

Но църквата се скри, не обясни политиката, която водеше 45 години. По пътя на прехода тя ставаше все по-слаба, объркана, не знаеше по кой път да върви. В лутането избра грешния - на мълчание, бездействие, остана в обкръжението на БКП-БСП, червената олигархия и ДС.

Сега ни представят Максим като жертва на времето и разкола, а той имаше свободната воля да последва примера на румънския патриарх, който се разкая пред народа си за служението на комунизма, свали бялата корона, за да  бъде върнат после от самия народ на патриаршеския престол. Максим можеше сам да се оттегли, да не бъде източник на раздор, а да даде път на истински жрец – войн, който да проведе реформа.

Но патриархът избра да запази статуквото и се превърна в жертва на един от смъртните грехове – леността. Затова днес православното изповедание вече не е фактор в живота на българина, а по-скоро бреме,  носим едно свято кръщение по рождение, а не можем да открием морала, ценностите в днешния живот, с които да го идентифицираме.

За 23 безцелни години църквата се откъсна от страданията на обществото и вместо да е до болните, до просещите, до бедстващите тя се сля с лъскавите лимузини, скъпите часовници и украшения, с лукса, разкоша и разврата.  Остана и сляпа и глуха за примера на отец Иван от Нови хан. Не един приют, а цялата църква трябваше да стане приют на нацията.

Духовенството ни  се отказа и от покръстителската и проповедническа мисия. Забравихме българите в чужбина, затова сега те ходят по католически, сръбски, руски и гръцки черкви. Оставихме и хилядите потомци на бългоромохамедани, които реално демокрацията ги завари като блуждаещи атеисти. След падането на комунизма те се лутаха и търсеха духовна опора, но църквата гледаше с презрение на тях. Отец Боян Саръев в Родопите беше единственият  светъл лъч в тази посока, но синодалните старци вместо подкрепа се гневяха на популярността му. Сега обаче истината в Родопите е зловеща - българите мюсюлмани са загубени безвъзвратно не само за християнството, но и за българщината.

Дядо Максим е главният виновник, че днес висшият клир е доминиран от агенти на ДС и зависими от бившата комунистическа номенклатура и червения бизнес митрополити.

Патриархът не предприе нищо за подмяната им с нови и неопетнени митрополити, а имаше предостатъчно време. Знаел е за обвързаностите им, можел е да инициира още в началото на прехода отварянето на тези досиета. Но след като ДС бяха сеячите на божията нива, няма как да берем зряло жито, а жънем пелин. Затова сега са в шах  на предстоящия патриаршески събор - между кои по-свестни чекисти да изберат, които да определят новия духовен глава, за да няма и мат!

23 години битките в църквата бяха единствено кой да владее имотите на вероизповеданието. С мълчанието на Максим те бяха разграбвани и използвани  от нечисти бизнес интереси, които обогатиха материално духовници и мафиоти.

С бездействие си покойният патриарх разгради и нивата на вярата и остави в нея да сеят секти и всякаква измет. Държеше се като заинатен старец, но от неговото упорство християнството в България остана в Старата ера. С помощта на държавата Максим спечели битката с разколниците, но загуби войната за църквата.

След кончината му пък зависимите митрополити извършиха още един грях – приеха в развратения си обор алтернативния патриарх Инокентий и хората му. И никой от клира не даде обяснение защо тогава две десетилетия разколниците разпъваха християнството в България, а след погребението на Максим се завърнаха отново – заради вяра или заради имоти? Нали Инокентий беше противник на ДС и комунизма, а сега потърси покаяние и милост от по-окаляни в светските грехове.

Така вместо Скрижали, завещанието на Максим се оказа истинска кутия на Пандора. Затова всеки мълчи за него, пълно е с поквара и скверност.

40 дни остават до избора на нов патриарх. Числото е библейско и сакрално. Молитвите не могат да ни спасят, а пътищата останаха два – силен водач, реформатор, или вечна прегръдка с ДС и Дявола. Първата мисия изглежда почти невъзможна, освен ако не кацне белият гълъб на рамото на Гавраил, единствения без досие, но няма гаранция, че той ще бъде войнът. Другата хипотетична алтернатива е да се промени канонът и се даде възможност на монах. Втората мисия е много по-логична и почти неизбежна. Дори и с отвращение можем да я приемем като поредното Божие изпитание и да чакаме кога ще умре поредният агент на ДС, или християните в замираща България толкова да се стопят, че да  няма нужда от патриарх.