Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

                                     „Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни
                                     народни деятели и патриоти: Г. Раковски, Л. Каравелов,
                                      В. Левски, Хр. Ботйов, А. Кънчев, П. Волов, Г. Бенковски                       
                                       и проч. са били против официална Русия.”
                                                                                              Захари Стоянов  

Новината ме връхлетя като стихийно бедствие: половината от депутатите ни се себеопределят като приятели на Русия, докато приятелите на Америка са половината на половината. А не би трябвало да ме връхлетява по този коварен начин – стихийните бедствия са обикновено внезапни, докато симпатиите към Русия не са. Общото между тях и стихийните бедствия са пораженията, които нанасят. Докато обаче пораженията на стихийните бедствия са видими, пораженията, нанасяни от русофилството, са смесени – донякъде видими и невидими донякъде. При което невидимите са по-вероломни и по-опасни от видимите.

Преди да ги разнищим, нека изчистим позициите си. 

Себепрепоръчвайки се като „другари на Русия”, 

нашите народни представители едва ли имат предвид другаруване с руската литература, с руската музика и с класическата руска култура изобщо. Ако беше така, можеха и мен да включат в отбора си – аз съм закърмен с Достоевски, с Есенин и Чехов, руският художествен гений очарова през вековете – та чак до ден днешен. За мен няма съмнение, че и в деня утрешен ще бъде така, че руското духовно наследство не знае национални и географски граници. В този смисъл то е наистина общочовешко, сиреч и мое. 
Но не за това, съвсем не за това става въпрос в парламента ни. Под „другари на Русия” нашите народни представители явно разбират другари не на литературата и изкуствата, а другаруване с Кремъл, сиреч с руската политика. Което е малко по-различно. И дори много по-различно е. Илюстрация на това съществено различие е и съдбата на най-значимите руски творци. Който познава биографичния им път, знае колко нежелани, неразбрани и дори отхвърляни и преследвани са били те в собствената си родина – от любимеца на Пушкин Пьотр Чаадаев, та чак до наши дни. Обстоятелството, че след т. нар. Октомврийска революция Русия напуснаха (къде доброволно, къде насилствено) най-талантливите, най-светски и европейски настроените руски писатели и философи, е само продължение на тази нерадостна тенденция. Вярно е, че всички тези благородни люде емигрираха преди всичко от развилнелия се болшевишки терор, но това е само част от истината. Останалата част от тази вековна, извечна и многократно изстрадана истина свидетелства, че изгнанието на хиляди руски интелектуалци през 20-те години бе изгнание не само от ленинизма, а и от шовинизма и хегемонизма на руския национален манталитет, от примитивизма, почвеничеството и ксенофобията, които изцяло го владеят. Става дума за един национален манталитет, 

мистично боготворящ държава, държавник и тълпата,

 колективистичната посредственост и отнасящ се с враждебна подозрителност към индивида, към личността, към онези фундаментални човешки права и граждански свободи, които съставляват духа и плътта на християнската ни цивилизация и които на руска земя никога през вековете не намериха своя родина.
Най-малко деспотизмът на Путин ще се превърне в родина на цивилизоваността, а тъкмо до него е адресирана горещата любов на нашите депутати. Ето защо те не са мои народни представители – представителите на руския империализъм, представителите на руския авторитаризъм, представителите на онова доктринирано варварство, което се превърна в оръжие в ръцете на днешната руска държава за саморазправа с всяко свободомислие, не могат да бъдат и мои представители. В моите очи въпросът за подобно представителство е дори не толкова политически, колкото морален. По-точно казано, става дума за един имперски манталитет, който отвеки веков е бил тлееща заплаха за националната ни независимост и който и днес адресира нескритите си териториални апетити към отечеството ни. Никоя вътрешна, национална руска сила не е в състояние да спре тази нарастваща във времето заплаха – най-малко църквата. Докато в Европа католицизмът е доминирал векове наред политиката, руската православна църква винаги е била подчинена на държавата, винаги е следвала безусловно и сляпо присъщите на Кремъл хегемониални домогвания. И пълзящата реставрация на комунизма на родна земя днес е оръжие на руския империализъм, на който служат (съзнателно или не) и днешните другари на Русия в Народното ни събрание. Техният брой надвишава определено квотата на БСП и на останалите проруски парламентарни формации – и това е обезпокоително. Обезпокоително е обаче само за мен като приятел на руската култура и враг на руската политика, а за парламентарните ни и извънпарламентарни другари на Русия, които за културата не искат и да знаят, а венцеславят по медии и форуми руската политика като наша национална кауза, е окуражаващо.
В така създалата се ситуация вътрешноруска политическа сила, която да спре руската имперска експанзия, както споменах, аз не виждам. Не виждам и национална, вътрешнобългарска политическа сила, която да ѝ се противопостави подобаващо – дори онези родни политически партии, които не другаруват открито с Кремъл, като че ли другаруват прикрито. В най-добрия случай те предпочитат 

не противодействието, а бездействието

 Като че ли единственото, на което ние, българите, можем да разчитаме, е приобщаването ни към Европейския съюз и НАТО. В демократичните условия обаче, в които живеем от четвърт век насам, външнополитическите съюзници ги избират не правителствата, а хората. Ролята на правителствата е ограничена от демократичния характер на гражданските отношения – правителствата само следват настроенията на електората – не и обратното. Настроения, които на родна земя другаруват най-вече с нецивилизована Русия – не с цивилизована Европа. От това другаруване извира само скръб и сляпа безнадеждност. Сляпа, доколкото демократичността предполага да се съобразим с обществените симпатии и антипатии – всяко несъобразяване би значело стъпка към авторитаризъм. А авторитарист аз не искам да бъда – не искам и да бъда авторитарно управляван. Когато обаче народната воля, която всеки демократ е длъжен да зачете, повлече страната ни не към просперираща Европа, а към най-отявления исторически и актуален враг на националната ни независимост и на демокрацията, какво ни остава?
Да спрем другарите на Русия и вредителите на България по демократичен път, ние не можем, а да го направим по недемократичен път, не искаме – ако не за друго, то поне за да не заприличаме без време на Путин и компания. Така че парламентарните и извънпарламентарни политически другари на Русия ще си другаруват политически с Русия – ще си честват Великата Октомврийска Социалистическа Революция не като преврат и проклятие и за Русия, и за още десетки поробени народи, между които и нашият, и за света, ще полагат с преклонение и почит венци пред Паметника на съветската армия. Ние пък, политическите другари на Европа и Америка, ще си другаруваме с Европа и Америка, мечтаейки си наивно един неведом бъдещ ден да станем от национално малцинство национално мнозинство. 
Въпреки всички фрапантни различия между двата лагера обаче, пожелаем ли го искрено, общо поле за изява ние все ще намерим. Като основем, да речем, един общ, един всеобщ национален и интернационален клуб „Другари на руската литература”. Казвам „и интернационален”, защото съм сигурен, че към него на драго сърце ще се присъединят и нашите отскорошни европейски и американски съюзници. Зная, съзнавам, че това е слаба утеха, но не се ли започне отнякъде, доникъде няма да се стигне…