Д-р Любомир Канов

Живях в Америка 3 десетилетия. Обектът на моята професия беше психиката на американските хора и техните проблеми. Разбрах и, Слава Богу, това че те психически по нищо не се различават от нас българите. И нищо от онова, което ни мъчи и депресира нас, българите, не ги щади и тях. Но имаше една голяма, дори огромна разлика между техният и нашият комунистически начин на живот, който ги беше формирал различно от нас. Техният живот беше протекъл при условия, където човекът, неговите нужди, права и собственост бяха най-важното в тяхното общество. Те имаха същата природа като нас, същите природни страсти,  недостатъци, стремежи, гняв, разочарования, скърби и надежди, но бяха расли и се бяха оформили като личности всред верни принципи на живота и справедливи и умни възгледи за природата на човека. Не в безумни доктринерски социални и социалистически чудовища изградени безогледно върху принципи, нямащи нищо общо с човека и неговата същност или нужди. 
Наистина, Америка, както постепенно проумях, беше толкова успешна и просперираща не заради различните от нас хора, които я населяват, а защото всичко беше организирано и почиваше върху 

истините за човека,

 такъв какъвто е, а не какъвто някакъв недоучил човекомразец или криминален полусеминарист смяташе че трябва да бъде, натиквайки във футляра на "социалистическия" човек всички останали живи, след като беше успял да убие всички, които бяха отказали да влезнат в калъпа. Огромен брой от формираните по този начин, чието по-точно определение днес би следвало да бъде социалистически и постсоциалистически роби, съставляват гласоподавателската маса на комунягите, те са и носталгиците по Тошо, а напоследък се появяват и по мегданите с Георгиевски лентички и с хоругвите на Сталин над главите си. Такива хора в Америка не са възникнали, не защото не би могло да стане, ако някаква кървава геноцидна октомврийска революция беше успешно извършена по някакъв начин, но по-скоро защото тяхната Конституция е била създадена от наистина просветени хора, които са вярвали в Бог, разбирали са природата на хората и без да имат илюзии за нея, се бяха съобразили даже с нейната склонност към морално развращаване от абсолютната власт, до която всъщност се бяха докопали нашите комунисти. А освен това, тези Бащи-Основатели на Американските Съединени Щати бяха закрепили в тази Конституция и правото на всеки да носи оръжие, за да се защити от произвола на абсолютната власт, ако тя реши 

да им отнеме свободата

 Ето това се оказа съществената разлика между нас и тях - те бяха расли в смислено общество, почиващо върху принципите на нормалността и естествената човешка природа. Върху отделният индивид тежаха разумни ограничения, но той беше гражданин, защитен от своята държава, вместо да бъде подъл и лъжлив роб, който очаква всеки миг да бъде ударен с камшика през устата или експроприиран по усмотрение на началството. 
Когато попаднах там, аз нищо не знаех за смисъла на парите, защото никога не ги бях имал. Нито за собствеността, защото никога не бях имал чувството, че притежавам каквото и да било. Защото каквото и да бяхме притежавали някога, то беше, или можеше да бъде, отнето по всяко време от орките на властта и Държавна сигурност, включително и личната свобода не само да пътуваш, но дори да разчиташ на това, че утре няма да осъмнеш в килиите на професионалните инквизитори, изучавали "право" в Школата в Симеоново ( някои от тях впрочем, до днес кадри във ВСС). 
В началото аз, лекарят, не знаех, че трябва да ми платят за труда, едва ли не чувствайки благодарност даже просто за това, че мога да практикувам професията си отново и свободно. В моята родна страна, след като бях практикувал години професията си почти безплатно, служейки на моя народ, бях обявен в съдебна процедура за "враг" и отпратен да работя като дърводелец в отровните цехове на Старозагорския затвор. Някой може горчиво да се пошегува, че и Христос е бил дърводелец. Но аз не бях нито едно от двете. Аз имах просто идеализма на професията си и

личното си достойнство,

което се опитвах да отстоявам, като изказвах публично личното си мнение за комунизма. Това беше достатъчно за затвор в онова общество, което се беше самообявило за най-справедливото на Планетата, и по което още леят сълзи около паметника на Тошо в Правец и около онзи с Шпагина, в центъра на моя роден град София. 
Така че, единственото нещо което взех със себе си в Америка преди толкова много години, беше личното ми достойнство, единственото, което е все пак неотнимаемо, освен ако сам решиш да го загубиш. Това беше моето единствено важно наследство от моите родители, което взех със себе си в емиграция и това в крайна сметка ми позволи да разбера Америка и нейните хора, както и да лекувам както трябва моите американски пациенти. 
Това беше нашата обща територия с американците: Територията на личното достойнство и на самоуважението, че си човек.
А за парите и другите черти на западния свят като лихви и прочие ми беше нужно просто време да ги проумея, макар че всъщност никога истински не успях в това начинание.