Румен Кънчев*

Тези дни си отиде от този свят професор Збигнев Бжежински, един от най-големите стратези на американската външна политика и национална сигурност. Някои ще се зарадват. И има защо - напусна световната геостратегическа сцена техният най-силен теоретически и идеологически опонент и противник, чиито идеи доминираха тази сцена през последните 60 г. Други ще си отдъхнат, че са се отървали от най-прозорливият относно бъдещето на съветския комунизъм, а и на пост-съветска Русия американски геостратег.

Истинските учени, неподправените експерти по национална сигурност и външна политика обаче знаят, че става дума за човека, който през 1967 г. в монографията си „Съветският блок: единство и конфликт“, представена за получаване на професорско звание в Колумбийския университет

доказа, че предстои разпад на съветската система

 и разпадът ще се случи „ малко след 80-те години“ на 20 век. Така и се стана. Когато младият професор дефинира тази своя хипотеза малцина вярваха, че това е възможно. Историята обаче ги опроверга на 100%. Очевидно, Бжежински добре бе разбрал „тайните“ на системата, ръководена от Москва и ясно бе посочил разделителната линия в съветския блок: съществува фундаментална историческа, културна и цивилизационна разлика между Съветския съюз и неговите, изкуствено създадени в резултат на Ялтенското споразумение, сателити от Източна Европа. Върху „Съветският блок: единство и конфликт“ бе разработена външнополитическата доктрина „Картър-Бжежински“, според която американската външна политика е длъжна да покаже на източноевропейците, че те не са врагове на Европа и Америка, а са част от западната цивилизация. Според Бжежински, важен момент в концепцията е преодоляването на „синдромът Ялта“. В какво се състои този травматичен за източноевропейските граждани синдром? В това, че източноевропейците са разбрали предателството на Запада спрямо Източна Европа на срещата в Ялта, когато Чърчил лекомислено ги изоставя в лапите на Сталин. И това налага, според американския стратег,

„да се извиним на източноевропейците“,

 да им кажем „че сме сгрешили в Ялта“ и да работим за връщането им в лоното на западната култура и цивилизация, към което те принадлежат по своята история, култура и цивилизационна идентичност. Това е една от главните задачи на съветника по национална сигурност на президента Картър, да работи за връщането на съветските сателити от Централна и Източна Европа в лоното на западната цивилизация. В това време не е лесно да бъде наложена на американската външна политика концепцията на Бжежински. Тя среща директен отпор от привържениците на доктрината „Никсън - Кисинджър“, чиито централен елемент е ненамесата във вътрешните работи на главния геостратегически и военнополитически противник. Иначе казано, САЩ  и Западът не се месят в работите на Съветския блок, на свой ред Москва не се меси във вътрешната политика на Америка и Западна Европа. Тоест, строго спазване на принципа за „ненамеса“ (detention) и „сдържане (deterrence) чрез ненамеса“. Генералният секретар на КПСС, Л. Брежнев се съгласи с ядрото на концепцията „Никсън - Кисинджър“ и дори я разви по-късно като доктрина за „ограничения суверенитет“, съгласно която сателитите на Москва бяха длъжни да отстъпят своя идеологически, военен и икономически суверенитет в името на „висшите цели“ на Съветския блок. Трябваше обаче да се случи „Пражката пролет“  от 1968 г., за да разбере Кисинджър колко неадекватна е неговата външнополитическа теория, която капсулираше съветските сателити в зоната на съветски контрол.

Следват силни години на Бжежиски като най-влиятелният и овластен съветник на президента Картър. В изпълнение на разбирането си за затопляне отношенията на САЩ със сателитите на Москва той организира издигането на кардинал Войтила (източноевропеец) до позицията на папа в Рим. Целта е църквата също да подпомогне диалогът на Западът с Източна Европа. Следва настоятелно подготвена от Бжежински визита на Картър в Китай (1978 г.), за да бъдат убедени китайските ръководители, че страната им не се приема за враг нито на САЩ, нито на Запада. През 1980 г. във връзка с кризата в Иран и превратът срещу Мохамед-Реза Пахлави, като съветник по националната сигурност и ръководител на заседанията на президентския Съвет по национална сигурност,  Бжежински инициира създаването на „Сили за бързо реагиране“ (Rapid Deployment Forces), чиито ключов компонент е създаването на нови, специални сили „Delta Forces“. Планирана е операция „Орелски нокът“ на „Delta Forces“, които трябва да помогнат на шаха на Иран срещу когото се готви военен преврат. Картър обаче не успява да разбере ситуацията и след преврата (1979 г.) на власт идва Хомейни, при който Иран зае съвършено различен външнополитически курс по отношения на Вашингтон. От 1987-1988 работи в Съвета за национална сигурност при Рейгън върху проекта на Пентагона за „Интегрирана дългосрочна стратегия“ на САЩ.   През 1988 г. е един от тесния кръг влиятелни американски политици, издигнали Джордж Буш за президент на САЩ.

Но Бжежински е като „шило в торба“ и отново от политиката се премества в библиотеката, този път на прочутия вашингтонски мозъчен тръст „Център за стратегически и международни изследвания“, където пише „Големият провал“ (The Grand Failure, 1988 ), чиято централна идея е, че реформите на Горбачов се провалят и „през следващото десетилетие“ следва „колапс на системата“, при което на раменете на САЩ ще легне

властта на глобален лидер

 Американската политика трябва да се подготви за това. Как обаче?! Отговор на този въпрос големият стратег дава в „Извън контрол“, където  могат да бъдат прочетени едни от най-тежките и най-аргументирани критики срещу американската политическа система, която, според Бжежински, е загубила важни морални и политически ценности и, ако САЩ  продължат така ще се превърнат в... „гигант на глобалната неправда“. За да не случи това, Бжежински дефинира 20 морални и политически императива пред Америка, които ако не бъдат изпълнени, САЩ ще се сринат под тежестта на огромната глобална власт, която са придобили като победители в Студената война. Кои са тези императиви ? Бжежински говори за: „17. Упадък на гражданското съзнание, което вече не изисква каквато и да било форма на саможертва в името на държавата“; „18. Възникване на потенциално разделяща мултикултуралност; „14. Култивиране на социална безнадеждност; „20. Нарастващо усещане за духовна пустота“; “19. Настъпваща безпътица в политическата система“; „9. Алчна класа на богатите“; „2. Търговски дефицит, който тласка Америка към заеми“ и др. Ако  САЩ не се справят с тези предизвикателства ще попаднат под ударите на „парадокса на глобалната власт“ и ще загубят постепенно авторитета си на световен лидер. След превръщането на книгата в бестселър дори един от неговите неизменни критици, демократът Строуб Талбот написа в сп. Тайм възхваляващата Бжежински статия „Реабилитация на хардлайнера“. В „Изборът“ и следващата веднага след нея „Втори шанс“, Бжежински се опитва да докаже на администрацията на президента Буш (син), че операцията в Ирак (март 2003 г.) е погрешен ход за американскта външна политика и САЩ трябва да се изтеглят бързо както от Ирак, така и от Афганистан...

Може да се пише още за този брилиантен анализатор и геостратег на Америка. Той имаше отлично отношение към България. Както е известно, когато една държава подаде документите си за членство в НАТО те се обсъждат най-напред в Конгреса на САЩ, на специално заседание на Комисията по външна политика. Следва ратифицирането на молбата и президентът на САЩ подписва решение за членството. Докладчикът в Конгреса на САЩ при обсъждането на българската кандидатура за членство на страната ни в НАТО бе Збигнев Бжежински. Той направи великолепна оценка на приносите на България и подготовката й за членството, при наличието на която за членството ни в Алианса всички врати бяха отворени. Чест прави на президента Петър Стоянов, който отлично съзнаваше ролята на този човек за нашето членство в НАТО и го награди с най-високия орден на Р България за чужди граждани. Чест прави и на тогавашното ректорско ръководство на СУ „Кл. Охридски“, което присъди степента „Доктор хонорис кауза“ на професор Бжежниски.

Обикновено в България големите световни фигури се гледат или само в „черно“ или само в „бяло“. Всеки голям е затова голям, защото никога фигурата му не може да бъде оценена толкова просто и така примитивно.

*Авторът е политолог. Специализирал е “Глобална сигурност и геостратегия“ в Центъра (CSIS) на професор Бжежински.