НАТО трябва да реши трансатлантическата криза на срещата в Анкара

Настроението преди 34-тата среща на върха на НАТО в Анкара, която започва във вторник, трудно може да бъде описано като приповдигнато - и то с основание: алиансът и трансатлантическите отношения, на които той се основава, са изправени пред криза на смисъла, каквато не е имало досега в историята на организацията.

Според автора на анализа, противно на взаимните обвинения между европейски и американски атлантисти, проблемите на НАТО не са започнали с политическото издигане на президента Доналд Тръмп през 2016 г. Предизвикателството е структурно: интересите и приоритетите на САЩ и Европа все повече се разминават от края на Студената война насам. НАТО е била замислена с единствената цел да възпира мощен съветски съперник от навлизане в Западна Европа. Организацията не е изградена за свят след 1991 г., в който Европа е напълно способна да управлява отношенията си с Русия чрез разумна комбинация от възпиране и ангажираност. Според автора вече не съществува убедителна причина САЩ да продължават да действат като основен доставчик на сигурност за региона, особено в момент, когато приоритетите на Америка се пренасочват към Индо-Тихоокеанския регион, Западното полукълбо и вътрешното развитие на страната.

Опитите на предишни президенти да ребалансират трансатлантическите отношения са били обречени на неуспех, тъй като не са концептуализирали напълно проблема, посочва авторът. Същината на въпроса не е, че европейските държави трябва да харчат повече за отбрана, а че те трябва да поемат конкретни функции и способности, които са неразделна част от европейската сигурност.

Инициативата на американската администрация "НАТО 3.0", ръководена от заместник-министъра на войната по въпросите на политиката Елбридж Колби, се определя от автора като първия реален опит на САЩ да институционализират рамка не просто за споделяне на тежестта, а за нейното преразпределение. Продължаващите съкращения на военното присъствие на Пентагона се разглеждат като важна стъпка към европеизацията на европейската отбрана и трябва, по думите на автора, да бъдат последвани от по-сериозни съкращения през следващите години с цел намаляване на американското военно присъствие до около 20 000 военнослужещи, отговарящи основно за логистика, поддръжка и други спомагателни функции.

Администрацията разбира, посочва анализът, че оттеглянето трябва да бъде представено на европейските партньори като свършен факт, за да напредне, тъй като всеки опит за постигане на консенсус относно военното присъствие в рамките на НАТО ще срещне неотстъпчива бюрократична и политическа съпротива от европейски лидери, чиято цел е да задържат САЩ като гарант за сигурността на региона.

Оттеглянето трябва да бъде съпроводено от строго разделение на труда в рамките на алианса, смята авторът. НАТО е Организацията на Северноатлантическия договор, а не Севернотихоокеанска организация - всякакви опити за постигане на обща позиция на НАТО относно Китай са обречени от самото начало, тъй като САЩ и Европа се ръководят от напълно различни интереси спрямо Пекин. Подобни усилия биха отклонили европейското крило на НАТО от това, което трябва да бъде основният му фокус - поемането на основната отговорност за собствената си отбрана.

Все пак правилното мащабиране на американските ангажименти, макар жизненоважно и отдавна закъсняло, е само един компонент от необходимото за съживяване на трансатлантическите отношения, отбелязва авторът. Опитът от войната в Украйна е показал, че САЩ не могат устойчиво да се оттеглят от Европа, докато техните партньори от НАТО остават въвлечени в ескалационна спирала с Русия. Според анализа САЩ винаги ще бъдат на една регионална криза разстояние от това да бъдат отново въвлечени в европейските въпроси на сигурността, освен ако не поставят основите на дългосрочна източно-западна стабилност.

САЩ, в съответствие с визията "НАТО 3.0", трябва да предприемат стъпки за повторно ангажиране на алианса с първоначалния му мандат за териториална отбрана в рамките на постоянно установени граници, смята авторът. Това трябва да се отрази в персонала на алианса, публичните послания, интелектуалната продукция и цялостния организационен дух - че НАТО съществува, за да отговори на твърдите изисквания за сигурност на своите членове, а не да бъде канал за насърчаване на демокрацията.

В интерес на САЩ е да се подчертае, посочва анализът, че европейското възпиране, за да бъде ефективно, трябва да бъде балансирано с формати за прагматичен източно-западен диалог. Ако Белият дом е решен, както би трябвало да бъде, да коригира до подходящ размер военното присъствие на САЩ в Европа, би било пропусната възможност да не обвърже текущите съкращения с по-широк диалог за сигурност с Москва, целящ извличането на руски отстъпки. Тези отстъпки могат да включват ограничения върху разполагането на сили по източния фланг на НАТО, юридически обвързващ ангажимент от страна на Русия да не извършва актове на агресия срещу страни от НАТО, както и диалог за контрол над въоръженията.

Според автора това е едновременно умна политика и разумна стратегия. Изцяло в интерес на Европа е да подкрепи дипломатически предпазни механизми и механизми за деескалация, които биха намалили общата тежест на възпирането за Европа. По същия начин, посочва анализът, би било по-лесно да бъдат убедени скептиците в Конгреса относно оттеглянето и то да бъде институционализирано като основен стълб на американската политика през следващите години, ако е част от пакет за по-стабилен европейски ред, включващ конкретни компромиси от страна на Русия.

Съюзите винаги са средство за постигане на цел, никога цел сами по себе си, заключава авторът. Макар САЩ да извличат определени геостратегически ползи от НАТО, организацията се е отклонила от основната си мисия по начини, които все по-често противоречат на основните американски интереси. За първи път от 1991 г. насам, според анализа, съществува прозорец за управлявана рекалибрация на НАТО, който не само би довел до по-балансирани трансатлантически отношения, но и би създал условия за мир и стабилност по източния фланг на алианса.

Съживяването на алианса ще изисква твърдо чувство за стратегическа посока и немалко политическа воля, отбелязва авторът в заключение. Белият дом, правейки първата стъпка, е положил основа, която трябва недвусмислено да бъде потвърдена на предстоящата среща на върха в Анкара и затвърдена през следващите години. | БГНЕС