Петър Манолов


Аз идвам из корените на един народ,
за да ви кажа, че са много цветовете.
Тез, дето бухат покрай ствола ми с мотики
и удължават пътя на дъжда - стареят!


Аз идвам из сърцевината на един народ,
за да ви кажа, че ме гложде червей,
и от ковачницата на съдбата чувам
загрижен шепот между точила и брадви!

Аз идвам из листата на един народ,
за да ви кажа, че Земята се върти
благодарение и на платната ми зелени,
но са бродирани от паразити!

Аз идвам да ви кажа като плод,
че мога да реша да бъда костелив,
щом ядките за моите копачи
се губят помежду софрата и устата!

 
***

Какво му става на света!
До лани всичко беше в ред.
Съставен от вода, от огън, от земя и въздух…

Човекът знаеше какво е труд, почивка, радост,
смърт и скръб.
Човекът знаеше кога е делник и кога е празник.
Живееше при здравите неща.
Изпращаше голямото светило и подир любовта
отскачаше до третите петли по другите планети.
На злото отговаряше със зло.
Убиваше. Когато трябва - биваше убиван.
Порядъкът бе прост като летящо копие,
като замахнат нож,
като стрела, запътена да занесе звъна
на тетивото до сърцето на злосторника.

Човекът ходеше върху земята прав
и много трудно го огъваха лъстиви думи.

Орачът беше зад воловете, войникът - подир меча си.
Хлебарят и грънчарят месеха навреме месивата.
Палячото бе вечер на мегдана, а звездоброецът - на покрива.
Премъдрите прекарваха във пост и във мълчание.
Законите се раждаха, за да живеят век.

Какво му стана на света?

Орачът се качи на покрива.
Войникът вечер зъзне на мегдана.
Палячото върви зад меч,
а мъдрите преяждат и дърдорят в надпревара.

Добре си се въртяха електроните,
ядрото беше за порядъка като баща.
Човекът пъхна прът във подредената система.
И какво зачена?