Томас Стърнс Елиът

                                 Nam Sibyllian quiden Cumis ego ipse

                                 osulis meis vidi in ampulla pendere,

                                 et cum illi pueri dicerent: Σιβνλλα τι

                                 θελειζ; respondebat illa: αποθανειν

                                 θελω.[1]

                                                               На Езра Паунд

                                                          il miglior fabbro[2]

      I. ПОГРЕБЕНИЕТО НА МЪРТВИТЕ


Април е най-безмилостният месец, той изтръгва
люляци от мъртвата земя, размесва
спомен и желание, разбърква
тъмни корени със пролетния дъжд.
Зимата ни пази топли, тя застила
със снегове безпаметни земята, подхранва
по мъничко животец в сухи грудки.
Лятото ни връхлетя изневиделица над Щанбергерзее3
с един ненадеен порой; там спряхме под колонадата
и когато влязохме в Хофгартен, вече грееше слънце
и пихме кафе и приказвахме цял час.
Bin gar keine Russin, stamm’ aus Litauen, echt deutsch.4
А когато бяхме деца, гостувахме на ерцхерцога,
моя братовчед, та той ме изведе на разходка с шейна
и аз се изплаших. Той рече: Мари,
Мари, дръж се здраво. И полетяхме надолу.
В планините човек се чувства свободен.
Нощем много чета, зиме отивам на юг.


Що за корени се вкопчват, що за клони прорастват
от каменистата смет? Сине човешки,
ти не можеш да кажеш нито пък да се досетиш, защото ти познаваш само
камарата изпотрошени идоли, където слънцето прежуря.
И мъртвото дърво подслон не дава, щурецът не дава утеха,5
сухият камък – шум на вода. Само
една сянка има под тази червена скала
(ела под сянката на тази червена скала)
и аз ще ти покажа нещо различно
и от твоята сянка, която сутрин върви след теб,
и от твоята сянка, която вечер те пресреща.
Ще ти покажа страха в шепа прах.


Frisch weht der Wind
Der Heimat zu
Mein Irisch Kind
Wo weilest du?6


- Преди година за пръв път ми дадохте зюмбюли
и ме нарекохте зюмбюленото момиче.
- И все пак когато се връщахме късно от градината със зюмбюлите,
ръцете ти пълни с цветя, а косата ти цялата влажна, не можех
да кажа и дума, пред очите ми се спускаше мрак, бях
нито жив, ни умрял и нищо не знаех,
вгледан в сърцето на светлината, на безмълвието.
Oed` und leer das Meer.7


Знаменитата мадам Созострис, ясновидката,
имаше силна простуда и все пак
бе прочута като най-мъдрата жена в Европа
с едно нечестиво тесте карти. Ето, каза тя,
това е вашата карта, удавеният Моряк Финикиец,
(той има бисери вместо очи. Погледнете!)
ето Беладона, Повелителката на Скалите,
Повелителката на обстоятелствата,
ето го човека с трите обръча, а това е Колелото,
ето го и едноокия търговец, а обърнатата карта
е нещо, което носи на гърба си,
но нямам право да го видя. Не намирам
Обесения. Пазете се от смърт във вода.
Виждам човешки тълпи да обикалят в кръг.
Благодаря ви. Ако видите милата госпожа Еквитоун,
предайте й, че ще й отнеса хороскопа сама:
в такива дни човек трябва да бъде извънредно внимателен.


Недействителен град,
под кафявата мъгла на зимната утрин
тълпата се точи по Лондонския мост, толкова са много,
не бях и помислял, че смъртта е погубила толкова много.8
Разнасят се къси и редки въздишки
и всеки е впил поглед в нозете си,
прииждат нагоре по хълма и надолу по Кинг Уилям Стрийт,
към мястото, дето Сейнт Мери Уолнът съхранява часовете
с един мъртъв звук при последния удар на девет.
Там зърнах познат и го спрях, провикнах се: „Стетсън!
С мен бяхте там, на корабите при Миле9, нали!
Трупът, дето лани го закопахте в градината,
дали вече пусна филизи? Ще цъфне ли тази година?
Или пък внезапният мраз е разтревожил покоя му?
О, дръжте Кучето по-далеч от него, то е приятел на човека
и може да го изрови с нокти отново!
Ти, hypocrite lecteur! – mon semblable, - mon frère!"10



          II. ИГРА НА ШАХ


Седеше тя в кресло, подобно на полиран трон,
блестящо върху мрамора11 там дето огледалото
стоеше на подставка с гравирани лози и гроздове,
а между тях надзърташе един покрит със злато Купидон,
(а друг пък зад крилото си бе скрил очи),
и удвоило пламъците там на канделабъра със седем свещи,
то хвърляше на масичката светлина, а срещу нея
отблясъкът на скъпоценностите й струеше,
различавайки се разточително от притаяващия ги атлаз.
Флакончетата от оцветен кристал или от слонова кост,
отпушени, спотайваха изкусните й непонятни аромати,
парфюми, пудри, мазила – тревожещи, объркващи;
те разума удавяха в ухания, които въздухът,
нахлуващ през прозореца, раздвижваше, и удължени
пламъците се издигаха и разширяваха,
а пушекът от повея отиваше нагоре към тавана
и сякаш разлюляваше украсата по него.
Гигантско водорасло, изковано от бакър
в зелено и оранжево, пламтеше, обрамчено от цветен камък,
а в скръбната му светлина пак плуваше гравирано делфинче.
И виждаше се над старинната камина,
като през някакъв прозорец, гледащ към гората,
метаморфозата на Филомена12, изнасилена жестоко
от варварския цар; и все пак славеят
изпълваше пустинята със непостижимия си глас,
а тя ридаеше все още и светът все още я преследва –
славеева песен за нечистите уши.
А по стените се разказваха и други
повехнали отломъци от времето; безбройни фигури,
приведени, облегнати, обхващаха притихващата стая.
По стълбите се чуха стъпки.
На светлината на камината, под четката, косата й
се пръскаше на огненочервени остриета,
изригващи в слова, внезапно секващи накрая.


- Тази вечер всичко ми лази по нервите. Всичко. Постой при мен.
Кажи ми нещо. Ти все мълчиш, защо? Проговори.
        Какво си мислиш? Мислиш ли изобщо? А какво?
Така и никога не знам какво си мислиш. Е, мисли си.



Мисля, че с теб сме в игрище за кегли на плъхове, дето
Мъртъвците своите кости оставят.


- Какъв е този шум?
                                        Вятърът под вратата.
- Какъв е този шум сега? Какво пък иска този вятър?
                                        Нищо, нищичко не иска.
                                                                                          Ти
Нищо ли не знаеш? Нищо ли не виждаш? Нима не помниш
          нищо?
Помня,
Той има бисери вместо очи.
„Ти жив ли си или не си? Не можеш ли поне да кажеш нещо?”
                                                                                                                        Но
О О О О тази Шехекспирова смешка –
тъй елегантна, тъй интелектуална
„Ами какво да правя? А? Какво да правя?
Навън да хукна, както съм си тъй, с разпуснати коси,
по улиците да се скитам, тъй ли? Какво ще правим утре?
Какво ще правим по-нататък?”
                                                             - Гореща баня в десет сутринта,
кола във четири, ако вали.
И ще направим с теб една игра на шах,
Притиснали подпухнали очи, ще чакаме да се потропа на вратата.


Когато го демобилизираха мъжа на Лил, й казах,
В очите й го казах, не съм й цепила басма,
МОЛЯ ПОБЪРЗАЙТЕ, ВЕЧЕ ЗАТВАРЯМЕ
та Албърт ще се върне скоро, мъничко поне се постегни.
Ще те попита какво е станало с парите, дето ти ги даде
да си направиш зъбите. Нали ти даде, аз нали бях там,
до един да ги извадиш, Лил, да си направиш хубаво чене,
тъй рече, бога ми, така не мога да те гледам.
И аз не мога, викам й, че помисли си за горкия Албърт,
изкара четири години на война, ще иска да си поживее,
ако не може да си поживее с теб, все някоя ще се намери, й разправям.
Тъй значи, вика тя. Така ще стане, й отвърнах.
Поне да знам кому ще съм длъжница, каза тя и ме изгледа право във
      очите.
МОЛЯ ПОБЪРЗАЙТЕ, ВЕЧЕ ЗАТВАРЯМЕ
В неделя Албърт се върна, опекоха бут,
викнаха ме и мене да го опитам, преди да е изстинал...
МОЛЯ ПОБЪРЗАЙТЕ, ВЕЧЕ ЗАТВАРЯМЕ
МОЛЯ ПОБЪРЗАЙТЕ, ВЕЧЕ ЗАТВАРЯМЕ
Леканощ, Бил. Леканощ, Лу. Лекатинощ, Мей. Лекатинощ.
Та та. Лекатинощ. Лекатинощ.
Лека нощ, дами, лека нощ, мили дами13, лека нощ, лека нощ.


          III. ОГНЕНОТО СЛОВО


Разкъсано е речното платнище: последни пръсти на листа
се вкопчват и потъват в този влажен бряг. Вятърът
се носи над кафявата земя нечут. Нимфите са си заминали.
Течи полека, мила Темза, ще свърша песента си скоро.
Реката не влачи ни празни шишета, ни мазни хартии,
ни копринени кърпички, ни картонени кутии, нито фасове,
ни други някакви остатъци от нощите през лятото. Нимфите са си
          заминали.
Приятелите им безделници, наследниците
на директорите в Сити, и те
заминаха, не са оставили адреси.
Покрай водите на Леман приседнах и заплаках...
Течи полека, мила Темза, ще свърша песента си скоро,
течи полека, мила Темза, аз тихо, пък и кратко ще говоря.
Аз зад гърба си в леден вихър чувам как се носи
смразяващ кикот и как потракват кости.


Един плъх тихо се промъкваше между тревите
и тътреше върху земята слузестото си коремче,
додето хвърлях въдица във глухия канал,
бе зимна вечер, аз стоях зад газовата станция
и размишлявах върху гибелта на краля, моя брат,14
и за смъртта на краля, на баща ми, преди него.
Бели голи тела върху ниската влажна земя
и кости, захвърлени в ниската суха мансарда,
с които от години само мишките лудуват.
А зад гърба си аз понякога дочувам
моторите и клаксоните, въздуха проболи,
те при госпожа Портър ще доведат Суини тази пролет.
О, над госпожа Портър как сияй луната
и над дъщерята
Във вода със сода мият си краката
Et O ces voix d`enfants, chantant dans la couple!15


Плис плис плис
Цап цап цап цап цап цап
и после усилено грубо.
Пльок


Недействителен град,
под кафявата мъгла на зимното пладне
господин Евгенидис, търговецът от Смирна,
небръснат, с джоб пълен със стафиди,
c.i.f.16 Лондон, подходящи бланки,
ме покани на развален френски
на обед в Кенън Стрийт Хотел,
последван от уикенд в Метропол.


Във виолетовия час, когато и очите, и гърбът
се вдигат от бюрата, човешкият мотор трепти и чака
като нетърпеливо, чакащо такси,
Тирезий, аз, макар и сляп, потръпващ между два всемира,
аз, старецът със женски сбръчкани гърди, аз виждам, ето,
как виолетовият час, часът на вечерта, прибира
по домовете всички и моряка връща вкъщи от морето,
машинописката си е дошла към пет часа следобед,
остатъците от закуската раздига, запалва
печката, храната от консервите на масата подрежда.
Простряно на прозореца да съхне в аления залез,
бельото й рискува всеки миг да полети надолу;
по канапето (през нощта легло) пък се търкалят
чорапи и пантофки, корсети, камизоли.
А аз, Тирезий, старецът с набръчканите бозки,
добре разбирам сцената, останалото предусещам...
аз също чаках този гост и искам да го срещна.
И ето го, пъпчивият младеж пристига вече,
застрахователен агент със дръзки маниери,
човек от низините, нему наглостта приляга
като цилиндъра на брадфордските милионери.
Сега дойде моментът, бързо той съобразява,
изядено е всичко, да, отпаднала и вяла тя е,
опитва с властни ласки да я увлече тогава,
не ги отблъсква тя, дори и да не ги желае,
Не се съпротивлява на опипващите пръсти
и той, решил се, пламнал цял, налита мигновено.
Взаимност суетата не изисква и не търси
и безразличието е добре дошло за него.
(А аз, Тирезий, съм изстрадал вече всичко в мрака
и знам отлично как завършват този род визити,
аз, дето дълго под таванските стени съм чакал
и бродил съм между най-гнусните от мъртъвците.)
Накрая снизходително целува я за сбогом
и тръгва опипом по стълбището тъмно...


Тя врътва се за миг пред огледалото тогава,
забравила любовника, оглежда се самичка
и през главата й, полуоформено минава:
„Е, слава богу, свърши се, добре, това бе всичко.”
Когато хубавица съгреши така, най-често
напред-назад сама тя обикаля свойта стая,
поправя механично развалената прическа
и слага плоча върху грамофона най-накрая.
- Тази музика край мен се носи по водите,17
по Странд, нагоре после по Куин Виктория Стрийт.
О, град, огромен град, понякога се случва да дочуя
край някоя от кръчмите по Лоуър Темз Стрийт
как пръскат мандолините наслада,
как бъбрят вътре или пък избухва свада
между рибарите, които там бездействат по обяд, но
пак там стените на Великомъченика съхраняват необятно
великолепие от йонийско бяло и от златно.


Реката изпуска
катран и петрол
и шлепове влачи
в различни посоки
червени платна
широки
се веят по тежките мачти.
До баржите плуват
трупите голи
край Кучешкия остров
към Гринич надолу.
                         Уейалала лейа
                         Уолала лейалала


Елизабет18 и Лайчестър
бъхтаха греблата
лира позлатена
бе досущ кърмата
златна и червена
Мъртвото вълнение
близна бреговете
а пък по течението
пръскат ветровете
камбанния звън
белите кули.
                         Уейалала лейа
                         Уолала лейалала


- Трамваи и покрити с прах дървета.
В Хайбъри се родих. Ричмънд и Кю
ме съсипаха. Край Ричмънд си навирих коленете
просната върху дъските в тясното кану.


Петите ми са в Мургейт, а сърцето цяло
е в петите. След случая тогава
той плака. И обеща „да почне отначало”.
Не казах нищо. За какво да вдигам врява?


На маргейтските пясъци
аз мога да съединя
със нищо нищото.
Изпотрошените нокти на мръсни ръце.
Народе мой, мой клет народе, който не очаква
Нищо.
                         ла ла
Тогава стигнах Картаген19


в пламъци в пламъци в пламъци в пламъци
О, Господи, Ти ме изтръгваш
О, Господи, Ти изтръгваш

в пламъци



         IV. СМЪРТ ВЪВ ВОДА


Флеб, финикиецът, двуседмичен мъртвец,
забрави писъка на чайките, забрави морските въртопи,
забрави загубата и печалбата.
                                                          Течение дълбоко под морето
повлече костите му шепнешком. Той се издигаше и падаше
и тъй измина пътищата на зрелостта и младостта си
от водовъртежите понесен.
                                                         Езичник или пък евреин,
ти, който въртиш колелото и гледаш по посоката на вятъра,
помисли за Флеб, той също бе красив и строен като теб.



        V. КАКВО КАЗА ГЪРМЪТ


След алените факелни отблясъци по потните лица
след мразовитото очакване в градините
след гърчовете посред камънаците
след крясъците и риданията
затвора и двореца и след екота
на пролетния гръм върху далечни планини
този който живееше днес е умрял
ние които живеехме днес умираме
насъбрали малко търпение


Тука няма вода има само скали
има само скали и безводие и пясъчен път
пътят който извива сред планините нагоре
планини от скали и без капка вода
ако имаше само вода щяхме да спрем и да пием вода до насита
та човекът не може да спре и да мисли не може в скалите
и потта ни е суха нозете ни в пясъка тънат
мъртва планинската паст с гнили зъби не може да плюе
няма как тук да станеш да легнеш да седнеш
в планините тук няма безмълвие даже
само гръм сух безплоден без дъжд
в планините тук няма дори самота
само мрачни червени лица тук ръмжат и се зъбят
от праговете на пропукани глинени къщи
                                                                              Ако имаше вода
            а не скали
            ако имаше скали
            а също и вода
            и вода
            извор
            езеро между скалите
            ако имаше шум на вода
            не цвъртене
            на щурците сред сухи треви
            ами звук на вода по скалите
            дето дроздът отшелник сред боровете пее
            кап кап туп туп кап кап
            Ала тук няма вода


Кой е третият дето винаги крачи до тебе?
Само двамата с теб сме когато броя
но когато погледна нагоре по белия път
някой друг има винаги крачещ до тебе
с наметка кафява покрит и с качулка
и не знам дори дали е мъж или жена
...Но кой е този дето винаги крачи до тебе?


Какъв е този звук във въздуха високо
унило майчино ридание
какви ли са забулените орди дето пъплят
по равнините безконечни залитащи в напуканата пръст
обгърнати единствено от плосък хоризонт
какъв е този град над планините
гърмежи и реформи и пристъпи сред виолетовия въздух
рушат се кулите
Йерусалим Атина Александрия
Виена Лондон
Недействителни


Една жена изопна черните си лъскави коси
и тайна музика от тези дълги струни се разнесе
а прилепи с детински ликове свистяха
из виолетовия зрак и биеха крила
и лазеха по потъмнялата стена надолу
във въздуха от кули преобърнати ехтяха
камбани на отминалото които съхраняват часовете
и гласове от кладенци пресъхнали зовяха


И в тази гнила падина посред скалите
тревите пеят в лунния светлик
върху запуснатите гробове покрай параклиса
това е празния параклис обител единствено на вятъра
прозорци няма там вратата се люлее
ала кому ще сторят зло изсъхналите кости?
Единствено петлето си стои на покрива
кукуригу кукуригу
в отблясък на светкавица. И се задава влажен повей
донесъл най-подир дъжда
Потъна Ганг, безжизнени листата
очакваха дъжда и тъмни облаци
се струпваха в далечината над Химавант20.
Преви се джунглата, изгърби се в мълчание.
Гърмът тогава рече
ДА
Датта:21 Какво сме дали ние?
Приятелю кръвта с която тръпне моето сърце
и дързостта безумна на мигновено отстъпление
която с век благоразумие не ще изкупиш
с това единствено с това сме съществували
което няма да го пише в наште некролози
ни в спомени обгърнати от паяк благодетел
ни под печатите разчупени от мършавия адвокат
сред празните ни стаи
ДА
Даядхвам: Аз чух ключа
Веднъж в ключалката да се превърта, един единствен път
ние мислим за ключа, всеки в затвора си
с мисълта за ключа всеки издига затвора си
надвечер само вселенските шумове
възкресяват за миг убития Кориолан
ДА
Дамята: Лодката откликва радостно
на ръката умела и веща с платно и гребла
морето е спокойно и сърцето твое ще откликне радостно
когато го повикат то ще затупти покорно
под властните ръце
                                                            Аз на брега седях
със въдица в ръка зад мен опустошена равнина
Дали ще мога своите владения поне да сложа в ред?
Лондонският мост22 се разрушава разрушава разрушава
Poi i`ascose nel foco che gli affina23
Quando fiam uti chelidon24 ...О ластовички ластовички
Le Prince d`Aquitaine a la tour abolie25
Тези отломки издигам срещу своята разруха
Защо тогава с вас да се сравнявам? Херонимо е полудял отново.
Датта Даядхвам. Дамята.
                                    Шанти             шанти             шанти26



*Превод Георги Рупчев (посветен е на Цветан Стоянов, който пръв превежда творбата на Ериът).


Бележки на преводача:

1 Аз съм ходил в Куме и съм виджал Сибила с очите си. Тя висеше в една стъкленица и когато дечурлигата я попитаха: „Сибило, какво искаш?”, отговаряше: „Искам да умра” (Петроний, „Сатирикон”, пр. Димитър Бояджиев) [горе]
2 По-големия майстор (итал.) [горе]
3 Баварско езеро, в което при неизяснени обстоятелства се удавя Лудвиг II, като преди това е бил затворен в един от дворците си на брега му. [горе]
4 Аз съвсем не съм рускиня, произхождам от Литва и съм чиста германка (нем.) [горе]
5 Еклесиаст 12,5 [горе]
6 Свеж вятър задуха към родината, къде си сега, мое ирландско дете? (нем.) – из операта на Вагнер „Тристан и Изолда” [горе]
7 Пустинно и млачно морето (нем.) – пак там. [горе]
8 Данте, „Ад”. [горе]
9 Т.е. в битката между Рим и Картаген през Първата пуническа война. [горе]
10 Лицемерни читателю! Мой подобен, мой брат! (фр.) – финал на встъпителното стихотворение към „Цветя на злото” от Бодлер. [горе]
11 Шекспир, „Антоний и Клеопатра”, II, 2. [горе]
12 Овидий, „Метаморфози”, книга IV. [горе]
13 Реплика на Офелия от „Хамлет”. [горе]
14 Препратка към „Бурята” от Шекспир. [горе]
15 О, тези детски гласчета, пеещи под купула (фр.) – Верлен, „Парсифал”. [горе]
16 Международно съкращение: „Цена, застраховка, фрахт”. [горе]
17 Шекспир, „Бурята”. [горе]
18 Кралица Елизабет I. [горе]
19 Свети Аврелий Августин, „Изповеди”. [горе]
20 Свещен за будистите масив в Хималаите. [горе]
21 Датта, Даядхвам, Дамята – давай, съчувствай, владей (санскр.) [горе]
22 Лондонският мост... – популярна детска песничка. [горе]
23 И скрих се там, де огънят пречиства (итал.) – Данте, „Чистилище”. [горе]
24 Когато стана като ластовичка – из анонимна латинска поема. [горе]
25 Аквитанският принц край порутената кула (фр.) – из сонет на Жерар дьо Нервал. [горе]
26 Рефрен от Упанишадите, изразяващ света, по-висш от всякакво познание. [горе]