Христо Фотев

Благодаря ти за голямото търпение
и за голямото мълчание, Българийо!
В прозорците на тъмните ти влакове
душата ми се радваше на себе си...
В прозорците живота ми приличаше
на истински - приличаше на щастие!
Но се разбиха в тъмното прозорците
и вятъра ти ми разкъса дрехите..
Студено ми е - приеми ме в своите
обятия на селска Богородица!
Не ме отблъсквай, моля те, изслушай ме
и помогни ми да не лъжа повече!
Не позволявай да умра -
закриляй ме
от страшната магия на красивите
предмети и красивите подаръци...
Усмихвай се на масата ми дървена -
единствената маса на живота ми.
Не позволявай да умра - завинаги
да си запазя вярата в приятели...
Закриляй ми усмивката - помагай ми
да задържа до края добротата се!
И извади ме от кръга на многото
безименни жени - съпротивлявай се, -
за да заплача пред една-единствена
и майка тя да бъде на децата ми.
Не позволявай да умра -
закриляй ме
от страшното приятелство на хората,
които те изгубиха - показвай ми
измамата на техните ласкателства, -
не ме убивай с тяхното признание!
Сближавай ме със болките си, вдигай ме
с ръцете на внезапните си радости,
аз ще докосна своите съзвездия -
ще ги положа тихо пред нозете ти.
И приеме ме - издържа ли дългото
пътуване към тебе, съхранявай ме
в унесените устни на децата си,
за да живея - да живея истински!
Не позволявай да умра -
сближавай ме
и отсега с дълбоките си корени,
със корените плахи на цветята си,
с дърветата си отсега сродявай ме,
за да не мисля за смъртта - без никаква
уплаха да се върна във земята си,
да й прекрача прага с облекчение
и да замлъкна в тихите обятия
на майка ми!
Благодаря ти за голямото търпение
и за голямото мълчание, Българийо