Небесна читанка

Артюр Рембо

                         На бесилката саката

                        скачат, скачат: не един

                        паладин на Сатаната,

                        скелет сух на Саладин.



Монсеньор Велзевул дърпа мрачен конците,

наредил свойте куклички черни навън

и ги удря с подметка без жал по очите —

да танцуват под белия Коледен звън.



И преплитат ръце, някой весело пляска,

като органи черни те свирят с гърди

и се търкат — безкрайна отблъскваща ласка, —

а притискаха прелестни дами преди.



Веселяци танцьори — ура! — без търбуси,

всеки скача, оркестъра чул-недочул.

Бесен танц! Или вече са в бой помежду си?

На цигулка им стърже вбесен Велзевул.



Като ризи и черните кожи съдрали —

от какво да се пазят или пък свенят? —

нямат скъсване техните груби сандали;

бял калпак е нахлузил на всички снегът.



И ветреят се черни плюмажи на врани.

Плът прогнила тресе се по всички бради —

ще речеш, че в картонени брони навряни,

шепа рицари слепи се блъскат с гърди.



Като орган железен проскърцват гредите!

Ура! Вихърът свири на бала зловещ!

Вият вълци в лилави мъгли сред горите —

хоризонтът пламти като зейнала пещ.



Ей, стреснете ги! Кой все така ще ги гледа:

нима всеки — вдървен — ще премята безспир

броеница — гръбначния стълб на съседа?

Мъртъвци, да не ви е това манастир!



От хорото изрипнал с увереност дръзка —

както конят се вдига на задни крака, —

буен скелет в небето червено се блъска,

но усеща въжето — корава яка;



впива пръсти в пищяла си — пискаща свирка,

и се киска, а може би вие от жал,

и внезапно — тъй фокусник скрива се в цирка —

пак изчезва с подскоци в кошмарния бал.



                        На бесилката саката

                        скачат, скачат: не един

                        паладин на Сатаната,

                        скелет сух на Саладин.

превод: Кирил Кадийски