Разширяването на Европейския съюз трябваше да бъде основен фокус през последните месеци на 2020 г., но дълго тлеещият спор между България и Северна Македония относно езика и националната идентичност зае централно място, мобилизирайки политическите лидери и осигурявайки неотложна работа за стотици журналисти и десетки неправителствени организации в Югоизточна Европа, коментират в редакцията на New Europe.

Преговорите за разширяване на ЕС удариха на камък - на 6 ноември Министерството на външните работи на България обяви, че е информирало Европейската комисия, че не е в състояние да приеме предложения понастоящем документ, озаглавен „рамка за преговори с Република Северна Македония“, и проекта на декларация към него, тъй като не предоставя необходими гаранции за изпълнение на условията, към които София се стреми.

Малко след това министър-председателят на Северна Македония Зоран Заев обвини България в нарушаване на член 2 от договора за добросъседство, който гласи, че България трябва да подкрепи европейския път на югозападната си съседка.

През последните две седмици страните проведоха преговори, за да се опитат да намерят решение преди среща с участието на външните министри на ЕС, която първоначално беше планирана за 10 ноември, но бе отложена за 17 ноември.

Конфликтът трябваше да бъде разрешен до 9-10 ноември, когато София беше домакин на срещата на върха в Берлинския процес, съпредседателствана от България и Северна Македония. В този момент София трябваше да реши дали да позволи на Скопие да започне преговори за присъединяване към ЕС без промените, които изисква.

В декларация участниците в срещата на върха (всички страни от региона) си поставиха за цел да установят общ регионален пазар в Западните Балкани, основан на правилата на ЕС. Те също така се споразумяха да разработят зелена програма за отключване на потенциала за възобновяема енергия на региона по модел на Зеления пакт на ЕС.

Българският премиер Бойко Борисов и неговият колега от Северна Македония Зоран Заев се срещнаха лично в София, за да съгласуват решение на споровете преди срещата на 17 ноември. Нито една от страните не направи публични коментари по спора. В местните медии обаче изтече проект на възможен компромис между страните.

България и Северна Македония спорят отдавна за езика и историята – София изисква Скопие да признае, че нейният език и държава има български корени. Ако това се случи, то би бил сложен край на дългогодишните претенции за отделно македонско малцинство в България.

София твърди, че езикът, признат в момента като македонски, е регионален диалект на българския, но Северна Македония твърди по политически причини, че македонският е отделен южнославянски език и неразделна част от културата и идентичността на нейните граждани.

Сега София настоява езикът да бъде представен в бъдещите документи на ЕС като „официален език на Република Северна Македония“, а не като македонски. България също така иска цялата история в учебниците на страната, свързана с Македония и македонския народ преди края на Втората световна война през 1944 г., да бъде представена като българска и да заличи всички препратки към българските действия във войната като съюзник на нацистка Германия.

София отдавна твърди, че идеята за македонска нация и език са създадени в бивша Югославия в края на 40-те години на миналия век и че преди 20-те години повечето хора в региона са се смятали за българи.

Това не са прости въпроси. Атина успя да разреши спор като този за името и дори езика с подписването на Преспанското споразумение от юни 2018 г. и ратификацията му, която буквално свали управляващото тогава гръцко правителство на премиера Алексис Ципрас.

Човек трябва да попита дали държава като Северна Македония, която има толкова много фундаментални спорове с различни съседи по въпроси, свързани с езика и идентичността, може теоретично да разреши проблемите си, като евентуално признае, че голяма част от тази структура наистина е някаква форма на политическа конструкция – нещо, което прогресивните интелектуалци в Северна Македония са признали частно, но политиците все още не могат.

Изграждането на нацията обикновено изисква някакъв вид интелектуална подкрепа и работа, за да се изгради теза на здрава основа, която не заплашва съседите. Това е трудна работа и не винаги е успешна; попитайте израелците, турците, косоварите, чеченците, украинците, арменците или молдованите.

(Източник: „Фокус“)