Владимир Дановски*,

театрален и оперен режисьор,

Мюнхен

По тази тема вече се написа и изговори много. Но между различните позиции не се получава дискусия, а по-скоро кавга, нещо като продължение на физическите сблъсъци 

пред Народния театър във вечерта на премиерата на пиесата „Оръжията и човекът“. Искам да направя опит за малко по-балансирана преценка. 

Ако симптомите не бяха толкова опасни, в цялата тази история можеше да се намери и положителен, да го наречем образователен аспект. 

Доста хора, включително побойниците пред театъра (не всички събрали се бяха такива!) научиха, кой е писателят Бърнард Шоу. 

Не е толкова срамно да не го познаваш: като театрален автор той е световна фигура, но, за разлика от целия 20 век, днес пиесите му не се се поставят много често. Не мисля, че най-добрите от тези общо над 60 творби са загубили стойността си; по-скоро театрите се затрудняват да намерят съвременен подход към тях. Те са изградени върху остроумни, многопластови диалози, съчетание на комедийна форма и морално, някъде и философско съдържание. 

Прекрасен материал за интелигентни и владеещи словото актьори и не толкова интересен за амбициозни режисьори със стремеж към остра и оригинална театрална форма.

Някои от защитниците на пиесата я наричат „безобидна“ .

Самият Шоу едва ли би се зарадвал на такова определение. През целия си живот той поддържа реномето на безкомпромисен критик и ироничен провокатор, който в произведенията си не щади никого, включително англичаните и сънародниците си ирландци, така че 

списъкът на обидените от него е дълъг 

Провокациите в изкуството са напълно легитимни, стига да не проповядват насилие или да предизвикват такова – това е границата. 

За нещастие по-късно Шоу я преминава, афиширайки се като симпатизант както на Ленин и Сталин, така и на Мусолини и Хитлер.

 А когато в някои направо ужасяващи изказвания стига до расизъм, по-точно до проповядване на евгеника, дори на евтаназия, много хора решават, че той просто се шегува, но този път прекалява с черния си хумор – или го отдават на преклонната му възраст. 

Убеждение или провокация, такива възгледи са формулирани в негови статии и публични изяви, но не и в пиесите му. 

Вероятно поради това, както и заради техните литературни и театрални качества, те продължават да се играят с успех и след Втората световна война, и след смъртта му в 1950.

В края на 19 век Шоу още е на други политически и морални позиции и те са отразени в „Оръжията и човекът“, определена години по-късно от Джордж Оруел даже като най-удачната му пиеса. С това може да се спори, сравнявайки я с „Пигмалион" или „Цезар и Клеопатра", или „Света Йоана" ( Жана д'Арк ). Но Оруел по-скоро има предвид, че актуалността на някои „скандални" творби от същия ранен период отминава, а антивоенната сатира се оказва непреходна. Това важи както по времето на премиерата, така и десет години по-късно при преработката като музикална комедия „Шоколадовият войник“ на виенския композитор Оскар Щраус; както след Първата, така и след Втората световна война (с актьори като Лорънс Оливие в Лондон и Марлон Брандо в американска пътуваща продукция, и двамата в ролята на младия български офицер). Или в германския филмов вариант от 1958, с участието на легендарната (българска!) оперна певица и по-късно филмова актриса Люба Велич. Очевидно тази повтаряща се актуалност и художествените качества са мотивирали известния и уважаван български режисьор Николай Поляков да я постави два пъти след 1989 година. 

Атакуващите пиесата я обявиха не само за антибългарска, но и за посредствена или направо бездарна. Някой смекчи снизходително тези определения с (невярното) извинение, че все пак става дума за първия драматичен опит на един автор. Без да оспорвам правото на различни оценки, aз се присъединявам към тази на зрителите и критиците на лондонската премиера в 1894, а също и към по-късните на Джордж Оруел, Лорънс Оливие и Марлон Брандо. „Оръжията и човекът“ е, макар и ранно, вече достатъчно майсторско произведение. Друг е въпросът, че нивото на рафинирания език на Шоу при превод трудно се достига (освен ако преводач би бил например Валери Петров).

Почти логично за този любител на парадоксите е, че сега предизвиква със закъснение скандал даже там, където първоначално не го е търсил. (Както вече се писа, при лондонската първа постановка на „Оръжията“ се е намерил само един протестиращ зрител, но той едва ли е бил българин и подбудите му вероятно са били други.) 

Шоу пише антивоенна пиеса, търси актуален пример и се спира на сръбско-българската война – за която се информира повърхностно, без много да вниква в причините и ролята на отделните участници. И, което е по-лошо – без много да се интересува от тях. Излишно, даже смешно е да се търси някакъв (англосаксонски) антибългарски заговор. 

Но изборът на българите като обект на антивоенна сатира на базата на точно тази война е

 крайно неудачен

Аз бих видял в това смесица от известна доза имперско високомерие и най-вече присъщ на всеки творец егоцентризъм. Концентрацията върху собствената задача и изолирането на всичко останало като второстепенно са почти неизбежни, но носят рискове и в случая не могат да бъдат оправдание за една очевидна несправедливост. Тук пиесата определено е уязвима, тaкa че не бих иронизирал или упреквал хората, които се чувстват засегнати. 

Може би най-елегантно и толерантно излиза от положението през 1921 г. виенският Бургтеатър като след протестите на български студенти сменя имената на героите и населените места с неутрални. Само че в сегашната възбудена ситуация е много трудно да се отделят искрените родолюбци от кресливите демагози и платените погромаджии. Злоупотребата на 

националното знаме като бухалка за удар

 по главите на мирни театрални посетители няма нищо общо с неподправени национални чувства и още по-малко с героизма на българските участници в сръбско-българската война. 

Противоречията на явлението Бърнард Шоу и на неговата пиеса се оказват нещо като лакмусова хартия за противоречията в българското общество и не само в него. 

Насилственото осуетяване на премиерата в Народния театър, както и въобще насилственото налагане на собствени позиции е абсолютно недопустимо. В нормалните страни. Само че под „нормални“ свикнахме да разбираме демократични, а в момента се надига в глобален мащаб мътна вълна в обратна посока. 

В навремето прочута пиеса на румъно-френския абсурдист Йожен Йонеско жителите на един град постепенно се превръщат в носорози. Докато се оказва нормално да бъдеш носорог и ненормално да си човек и накрая остава само един герой, който продължава да се съпротивлява. Намираме се в подобна ситуация. Още не сме стигнали до последния човек, но броят на носорозите се увеличава.

Сръбският „шоколадов войник“ в „Оръжията и човекът“ всъщност е швейцарец. Швейцария успя да да се опази от войни през целия 20. век. В тази мирна страна обаче има не само шоколад и часовници, а и най-много бункери на глава от населението. И, всеки швейцарец, от портиер до директор на банка, от пълнолетие до пенсия, държи винаги в антрето си готова войнишка раница – за случай че го повикат запас, което по правило става изненадващо, в последния момент. В раницата се намира всичко необходимо за поредното учение, може би и един-два шоколада. 

Личностната деградация на Шоу 

от пацифист до почитател на диктатори

 става след Първата световна война, когато илюзиите за мир и стабилност рухват и отвсякъде се отправят призиви за силни водачи, които да изкарат Европа от това положение. Как тези водачи (на английски лидери, на немски фюрери) я изкараха и докъде я докараха, е добре известно. Днес пак се чуват оплаквания от липсата на лидери и излиза на мода преклонението (или капитулацията) пред нови фюрери. Лидерите на Швейцария не ги знаят не само в други страни, но често и самите швейцарци. Което не им пречи да поддържат почти образцово демократично общество. И да са готови всеки момент да го защитят, без да чакат някой да ги поведе. Както софийските граждани, които излязоха да защитят театъра, зрителите и демокрацията във вечерта на второто представление.

* Владимир Дановски е театрален и оперен режисьор, син на големия български театрален режисьор Боян Дановски. Известен у нас е с постановки в Националната опера и оперите във Варна и Стара Загора, както и в Музикалния театър. Повече от 30 години работи като режисьор в Германия. Основател е на организацията „ЕврОпера“, Мюнхен“ и на Музикално-театрална работилница – Мюнхен. От 2002 до 2006 е художествен ръководител на мюзикъла «Крал Лудвиг II» във Фюсен и в Дойчес театър, Мюнхен. 

Режисирал е постановки и в Австрия, Швейцария, Япония. 

Съпругата на Дановски е внучка на писателя и литературен критик Петко Росен.

Преди няколко години Владимир Дановски осъществи един от проектите си – спектакъл, който запълва една от празнините в представите на Германия за ролята на България в спасяването на евреите по време на Втората световна война. 

Пиесата ”Спасението”, написана на немски език, акцентира върху конкретни събития от българската история. Творбата не е чисто театрална, освен героите в нея като специфично действащо лице се явява музиката, написана от известния български композитор Любомир Денев.

За създаването на творбата значение има фактът, че сред спасените български евреи има и роднини на Дановски, които са споделяли спомените си от онова време.

За „Спасението”, което се играе в Германия и други страни с голям успех, Владимир Дановски получава Европейската награда за толерантност на Културен фонд Европа и наградата Марион Самуел на фондация Памет, Аугсбург.