Декер Евелит, Foreign Policy 

New START, последният останал основен договор за контрол над въоръженията между САЩ и Русия, вече е окончателно потвърден като мъртъв. Въпреки че многократно се говореше за неговото удължаване или за договаряне на някакво временно споразумение, интересът към запазването на договора рязко е спаднал. Това се дължи отчасти на нарастващия скептицизъм на Вашингтон относно спазването на договора от страна на Русия и, може би по-важното, на заявеното желание на президента на САЩ Доналд Тръмп да преследва нова рамка за контрол над въоръженията — такава, която да включва и Китай. С отпадането на New START вече не съществуват никакви правни ограничения, които да предотвратяват САЩ и Русия да разширяват ядрените си арсенали. Как точно би изглеждало подобно разширяване остава неясно. Съществуват обаче някои материални ограничения и нито САЩ, нито Русия в момента са в добра позиция да се възползват от премахването на лимитите по драматичен начин.

И двете страни изпитват трудности при модернизацията на ядрените си сили и производствените си съоръжения. Макар всяка от тях да може да използва налични арсенали, за да увеличи броя на разположените ракети, нито една в момента не е способна да започне надпревара във въоръжаването от типа на Студената война. Дори Китай — въпреки че през последното десетилетие модернизира всеки аспект от ядрената си оръжейна система — сега се сблъсква със забавяния. Последният доклад на Министерството на отбраната на САЩ за военната мощ на Китай например посочва, че Китай в момента има затруднения при изграждането на бързи размножителни реактори за производство на плутоний.

Най-тревожната последица от разпадането на New START не е това, че Съединените щати и Русия ще разширят значително арсеналите си в близко бъдеще. Проблемът е, че в дългосрочен план както САЩ, така и Русия биха могли да променят силите си по други начини, които да унищожат оставащото взаимно доверие и да направят връщането към бъдещ процес на контрол над въоръженията много по-трудно.

Често се забравя до каква степен ядрените сили на САЩ и Русия — включително как се категоризират оръжията, къде са базирани и как се подготвят за бой — са били оформени от десетилетия механизми в договорите за контрол над въоръженията, създадени да минимизират измамите и да подобрят отчетността. New START и договорите, които го предхождат, датиращи още от 1972 г., наложиха подробни ограничения и дефиниции, предназначени да гарантират, че проверката на спазването от двете страни е възможна.

Тези разпоредби бяха важни, защото проверката беше — и остава — трудна. По време на Студената война дистанционното откриване чрез национални технически средства беше скъпо, бавно и не с особено добро качество. Дори при проверки на място винаги съществуваше риск ракетите да бъдат скрити, преместени или маскирани.

За да се ограничат тези предизвикателства, договорите за контрол над въоръженията установиха ясни дефиниции за неща като ракетни бази, изискваха всяка страна да декларира местоположенията им, забраняваха използването на ракети от недекларирани райони и по New START забраняваха умишлено прикриване на ядрени сили от наблюдаващите сателити на другата страна.

По онова време тези правила не намаляваха значително способността за оцеляване на мобилните ядрени сили, защото наличната технология не можеше бързо да проследява ракети в полеви условия. Днес това вече не е така. Държавните и търговските възможности за дистанционно наблюдение са далеч по-технически напреднали и по-устойчиви в сравнение с периода на Студената война. Напредъкът в кибероръжията добавя ново ниво на риск: проверките на място могат да разкрият уязвимости в производствената или разполагащата инфраструктура, които по-късно могат да бъдат използвани.

Ако едната страна вярва, че другата възнамерява да използва мерките за прозрачност по този начин, за да затвърди своето ядрено превъзходство — опасение, което Русия и Китай многократно са изразявали относно Съединените щати — тогава разкриването на каквато и да е информация може да се превърне в сериозна заплаха за способността на една държава да устои на първи ядрен удар. Рационалният отговор би бил ядрените сили да бъдат напълно изолирани от външно наблюдение.

Точно тези опасения са оформили ядрената позиция на Китай. Никога обвързан с договори за контрол над въоръженията, Китай разви ядрените си сили без ограничения от какъвто и да е механизъм за проверка. За разлика от Съединените щати и Русия, които открито декларират и показват местоположенията на ядрените си сили, Китай използва прикриване, заблуда и секретност, за да гарантира оцеляването на своя арсенал. Например той маскира мобилните си сили като камиони за превоз на товари (или, забавно, като пощенски камиони) и използва специално изградени тайни тунели за укриване на своите междуконтинентални балистични ракети — и двете действия биха се считали за нарушения на New START.

Без договор за контрол над въоръженията, който ограничава подобно прикриване, Съединените щати и Русия са свободни да приемат сходни мерки. Ако например Русия сметне, че напредъкът в американското дистанционно наблюдение застрашава оцеляването на нейните мобилни сили, тя би могла да копира поведението на Китай и да промени своите практики за базиране и експлоатация по начини, които преди това са били забранени — да премества ядрените си сили по-често, да оперира от недекларирани местоположения или да прикрива точния брой разположени бойни глави. Тези въпроси ще излязат на преден план, ако преговорите за договор-наследник се проточат или ако Тръмп настоява Китай да бъде включен в процеса. Държавният секретар на САЩ Марко Рубио призна това изрично на 6 февруари: „Разбираме, че този процес може да отнеме време. Предишни споразумения, включително New START, отнеха години за договаряне и бяха изградени върху десетилетия прецеденти. Те бяха и между две сили, а не три или повече“.

Ако договарянето на нов договор за контрол над въоръженията между три държави наистина е нещо, което ще отнеме години, ако не и десетилетие, тогава прозорецът за контрол над въоръженията може вече да се затваря. Колкото по-дълго продължава тази динамика, толкова по-голям е рискът и двете страни да се отдалечат от позиции, проектирани да максимизират възможността за проверка, и да преминат към такива, които по своята същност са, а може би и умишлено, трудни за проверяване.

Подобни промени от своя страна биха породили допълнително недоверие, тъй като усилията за повишаване на оцеляването на мобилните сили могат да бъдат възприети като опити за прикриване на размера на силите или за избягване на наблюдение изцяло. Резултатът би бил цикъл на недоверие, който би направил всякакви бъдещи мерки за контрол над въоръженията все по-трудни. Опитът да бъде включен Китай би довел целия процес до застой, тъй като Съединените щати вероятно биха настоявали за механизми за проверка, които биха били фундаментално несъвместими със сегашния начин на базиране на Китай.

Това не са лесни проблеми за решаване. Те може всъщност да са нерешими предвид напредъка в технологиите за проследяване на мобилни сили и развитието на кибероръжията. Ако дори най-обикновената информация за ядрените сили на противника вече представлява потенциален вектор за атака, договарянето на това какво може безопасно да бъде разкрито става изключително трудно.

В крайна сметка най-големите рискове, произтичащи от разпадането на New START, имат малко общо с броя на бойните глави или средствата за доставка. По-скоро те се крият в постепенната ерозия на доверието между Съединените щати и Русия, усложнена от променящата се техническа реалност, която стимулира промени в позиционирането. Как точно ще се развие това е невъзможно да се предвиди. Това, което е ясно обаче, е че договарянето на договора за контрол над въоръженията на утрешния ден може да се окаже много по-трудно, отколкото администрацията на Тръмп очаква. Както каза Рубио, това е процес, който ще отнеме години. Трябва да сме подготвени за възможността да отнеме десетилетие, докато нов договор за контрол над въоръженията влезе в сила — и че междувременно всички основни ядрени държави могат да станат по-уклончиви./ БГНЕС