На ключово място в центъра на Пазарджик - в парк "Градска градина", бюст-паметник на Иван Динков, български писател, поет и белетрист от втората половина на 20 век, впечатлява гражданите и гостите на града.

И днес последните редове от стихотворението му "Победа" звучат изключително актуално, предаде репортер на БГНЕС.

През 1998 г. Динков е удостоен с титлата "почетен гражданин на Пазарджик" за изключителния му принос в съвременната българска поезия. Монументалната творба е на българският скулптор Спас Кирчев.

Динков е роден на 26 август 1931 година в с. Смилец, Панагюрско. Основава Издателство „Христо Ботев“. Пише стихове, проза, пиеси. В целия си творчески път е издал десет стихосбирки: „Лична карта“ (1960), „На юг от живота“ (1967 – така и недостигнала до читателите), „Епопея на незабравимите“ (1963, 1968, 1973), „Антикварни стихотворения“ (1977), „Признания пред Белла Цонева“ (1988), „Маски“ (1989), „Урна“ (1996), „Дневник“ (1997), „Спазми от отечеството“ (1999) и последната – „Табакера“ (2003).

Динков е впечатляващо име и в прозата, като оставя след себе си книгите „Хляб от трохи“ (1970), „Почит към литературата“ (1980, 1998), „Докосвания до България“ (1984), „Навътре в камъка“ (1986), „Живот по памет“ (1996), „Време под линия“ (2001) и др. Автор е на пиесите „Комисия за погребение“ (1990) и „Царски двор“ (2003). Лауреат на Националните награди „П. К. Яворов“, „Иван Вазов“, „Никола Вапцаров“, „Димчо Дебелянов“ (посмъртно), „Пеньо Пенев“, „Иван Николов“, „Златен ланец“.

Произведенията му са преведени на множество езици. Динков е член и на Съюза на българските писатели, преди да почине през 2005 г.

Поетът отрано се сблъсква със смъртта и много трудно преживява ранната загуба на сестра си Мария, която умира едва на 7-годишна възраст.

Неговата чувствителност е толкова голяма, че едно от най-известните му стихотворения е посветено на голямата му любов и негова съпруга – Белла Цонева.

"Чугунен - есенен, лежа в овесите.

Вечер - по мръкнало, тъй както мъртвите:

тъй както Яворов, тъй както Ясенов,

тъй както българо-чешкият Мърквичка.

Под ъгъл - в корена, ъгъл - в короната,

изтича вечното - небето, синьото;

и кротък вятър връща бонбоните -

там - от неделите, там - от годините.

Часът на лампите разгръща пазвата

на светли образи, на святи ликове;

и пак изчезват - в кладенци, в язове,

дълбоки, сенчести - с листа от мигове.

Славянска лирика - за утешение!

По хълбок - кучешки, ръмжа по сушата.

Орляк настръхнали стихотворения

следят очите ми и дебнат мършата.

Под ъгъл - в погледа, на вятър - есенен,

небето - вечното, светлее кърваво...

Отдалечавам се бавно от себе си.

Никоя победа не връща мъртвите!".