Хари Хараламбиев

Вън от съмнение, написаното от Макс Жакоб „Стремежът да постигнеш някоя отвлечена истина опустошава разума. Човешкият разум се обогатява само от опознаването на реалния свят”, е било водещо, когато д-р Панайот Ляков е будувал над редовете, родили политическите есета, озаглавени „Парадокс на призрака”.

Натюрелът на политика издава истинността на написаното. Авторът не се е побоял да навлезе в пропастта на нещата и затова истините за отделни политически субекти, мержелеели се в политическия небосклон, който, осмелявам се да определя като обществен планктон, люлеещ се на повърхността на времето, понякога пронизват инфарктно.

Д-р Ляков е предпазил читателите от погрешни умозаключения, изяснявайки „Парадокс на призрака”, определяйки го като „Реално явление в политиката, което възниква най-вече в критични ситуации, които налагат радикални решения”.

Авторът е инстинктивен и открит. Написаното за отделни фигури от днешния политически пейзаж внушава доверие и честна промисъл. Чужд е на задкулисието. Стигнал е до прозрението, че лъжеполитиката отнема у всички нас способността да правим разлика между доброто и злото. Нещо повече: истинската политика се нуждае от бъдеще, макар че към настоящия момент имаме на разположение само мигове от нея. 

Всеки ред от „Парадоксите” напомня, че лъжеполитиката е царство на природно невзрачни хора.

Срещат се и редове, в които има възторг и мъдрост, но и убийствена ирония. И въпреки всичко авторът е написал вълнуващи редове, изтъкани от остри наблюдения, убедителни анализи за хора и събития. Всеки ред е написан със сърце и неподправено вълнение, с жив рисунък и политическа непримиримост. И затова ни внушава, че не е нужно искреният политик да се гледа в лицето. Достатъчно е да се усеща.

Четейки „Парадокс на призрака” усетих мъдрия творец, който е непримирим и воюващ срещу стерилния политик, защото последният се превръща в пусто и разградено пространство, което не притежава политически имунитет.

Книгата на д-р Панайот Ляков напомня за лъжеполитиката и лъжеполитиците, които прилежно са организирани. Той е изследвал вътрешните механизми, които ги раждат и направляват.

Политическите есета са против забравата, защото тя означава лишаване от идентичност. Те респектират. Авторът знае много и неговият остър ум е търсил и намирал същината на нещата от политиката, които го вълнуват.

Киркегор казва: „Хората изискват свободата на речта, за да компенсират свободата на мисълта”. В „Парадоксите” д-р Ляков е дал воля на своята проникновена мисъл и свобода.
И кой знае защо, след като затворих страниците на книгата, осени ме Ницше: „Ние не сме лекарството. Ние сме болката”.

Мисля, че казаното е съотносимо за честните политици, които не се скриват в храстите на страхливостта и равнодушието.