На 9 юни тази година в гр. Сопот се състоя тържествената вечер по отбелязването на 175 години от рождението на патриарха на българската литература и връчването на голямата национална литературна награда на името на писателя.

   Присъждането на Вазовата награда започва от 1970 г., като при учредяването ѝ участват Министерството на културата, Съюзът на българските писатели и Община Сопот. За пръв неин носител е определен писателят Димитър Талев (посмъртно).

    През десетилетията носители на Вазовата награда стават: Емилиян Станев, Георги Караславов, Камен Калчев, Дора Габе, Камен Зидаров, Георги Джагаров, Елисавета Багряна, Павел Вежинов, Евтим Евтимов, Слав Хр. Караславов, Богомил Райнов, Ефрем Каранфилов, Валери Петров, Йордан Радичков, Николай Хайтов, Дамян Дамянов, Иван Динков, Кольо Георгиев, Петър Караангов, Стефан Цанев, Вера Мутафчиева, Антон Дончев, Недялко Йорданов, Николай Стоянов, Георги Константинов, Любомир Левчев, Владимир Зарев, Иван Гранитски, Симеон Янев, Боян Биолчев, Милен Русков, Борис Христов, Боян Ангелов, Здравка Евтимова и др.

   Тази година литературната награда на името на Иван Вазов бе връчена на писателя Христо Славов.

Интервю на Мая Георгиева

-   Г-н Славов, носител сте на една от най-престижните литературни награди в страната, с какви чувства посрещнахте това признание?

-   Литературната награда на името на Иван Вазов, която получих наскоро действително е най-голямата литературна награда в България, която ме развълнува и породи в мен радостни чувства, не само, защото празникът, който се проведе в гр. Сопот, беше с много емоции, натоварен с много радостни лица и много празнични усмивки. Не бях виждал скоро толкова сияйни лица, и толкова засмяни.

   Хората от гр. Сопот се радваха истински на 175 години от рождението на Вазов, чувстваха се горди, че в техния град се е родил най-големият български писател, който е вдъхнал сила на всяко българско дете да стане и гордо да каже „Аз съм българче“.

   Естествено, че в момента на получаването на наградата се почувствах и приобщен към литературното дело на Иван Вазов. Аз отдавна се занимавам с класическа художествена литература – издал съм десеттомна поредица „ Златен ключ на класическата българска художествена литература“, която още преди 20 години ме е свързала завинаги със златните страници на българската литературна класика и с примерите на художествено творчество на класиците на българската литература.

   И така – една голяма награда събужда много радост, защото е поощрение за моята литературна дейност, и е отговорност, защото е връчвана на десетки от най-големите имена на съвременната българска литература, и когато човек се нареди в редицата с тези имена, той няма как да не се почувства сравнен с тях, и приобщен към тяхното литературно дело. А всяко сравнение, всяко приобщаване провокира и собствените ми литературни търсения.

 - Кога започнахте да пишете и спомняте ли си тръпката от първата публикация?

- Започнах да пиша още като ученик в Техникума по химия в гр. Русе. Започнах заради удоволствието, което изпитвах, когато описвах различни особено хумористични случки. Виждах ги основно в градските автобуси, привиждаха ми се много по-смешни, поукрасявах ги, за да станат по-естествени от естествените, дори ми се привиждаха абсурдни неща, на които хората, които ги четяха, се смееха и аз приемах това за успех, който ме насърчаваше.

 А първата публикация, прекрасно си спомням, беше в тогавашния окръжен вестник на Русе, която подписах с името си, а редакторите бяха добавили и ученик! Да. Тогава бях на 16 год., втори курс от един устремен към индустрията химия млад човек, който малко по-късно премести погледа си към литературата.

-  Вие сте автор на редица книги, повечето от които са преведени на няколко езика. Как вдъхновението Ви на творец може да се превърне в ориентир за хората на духа по трънливия път на живота?

-  Първо бих искал да кажа, че за мен, когато се пише една художествена книга, трябва така да се редят художествени внушения, че да се разбират от хората по целия свят. Това означава да се търсят онези общи въпроси, които въпреки различията, да се възприемат от всички читатели и да ги вълнуват своеобразно техния бит, обществена среда и психологично състояние.

   Романът ми „Преди сътворението“ имаше добра съдба и се преведе и издаде в десетина държави, където имаше хубави презентации с участието на много хора, които разбираха повествованието, успяваха да се включат в проблемите и търсеха продължение на това, което четяха и за което мислеха.

   Моето вдъхновение на писател винаги е насочвано към възможността да се отварят заключени врати, не с ключ ( ключът се държи от този, който ги е заключил и очевидно няма как да му се вземе), а с ум и проницателност. Много ми се иска моите книги да отварят такива затворени пространства, които по една или други причини остават незабелязани от читателя.

   Ако успея в това си търсене, за мен ще е голям успех, още повече, че в света броя на заключените врати и пространства се увеличава, което означава, че има много възможности, да пиша за тяхното отваряне, а читателят да следва този път и да успява да го прави. Това ще отваря много очи и ще прави живота по-ясен.

- Криете ли в себе си роман, който никога не сте се осмелявали да напишете досега?

- Осмеляване разбирам като смелост, но веднага казвам, написал съм всичко, което съм искал. Не съм се притеснявал, не съм се маскирал, не съм правил имитации. Стремял съм се да пиша художествени текстове с много метафоричност, с малък привкус на приказност ( от приказка), дори до притчов език, и с много равнини, наредени една под друга. За мен художественото слово е майсторство да направиш реалността вълшебна. Има много разказвачи на истории, но не от всяка история става литература, (както от всяко дърво свирка) и не всеки текст е художествен. Ако не се владеят художествените изразителни средства, ако текста не „върви“ леко повдигнат над земята, той не е художествен, той е репортерски нищо лошо за репортерските текстове – те имат своето място… извън литературата). И когато не е художествен, трябва да го изпълниш с лозунги, с клишета, с декларации и угодни на властта словесни блага. Тези текстове не се четат, и правят лошо на авторите си.

- Ако можете да бъдете герой в роман, кой щяхте да бъдете?

-  Ако съм герой на роман, щях да бъда човекът отстрани, който да наблюдава, да не съди, да се отрича, да нарича. Писателят обича всичките си герои и всеки герой има място в книгата, за да стане литературен герой. Както всеки човек има място да живее в реалността, така има място и да живее в художествена реалност, а тя е отражение на истинската реалност, но е с друга визия.

   Виждал съм много автори да се опитват (понеже не могат) да представят истинската реалност като художествена, но бързо се разбира, че е резултат на тяхното художествено безсилие . Нека ги оставим в реалността на събитията, нашият разговор е за художествена реалност – литературата.

- Каква е ролята на автора на романи в съвременното общество?

-  Преди да има роля, писателят трябва добре да си научи текста. Научаването на текста е особено важна задача. Има писатели учат текстовете си (това, какво описват) като вникват в текстовете на други хора, тъй като те никога не са имали работно време, никога не са били близо до драмите на обикновения човек (не са се докосвали до него). Текстът, който писателят декларира пред читателите се учи от живота. Търсят се тенденциите на времето, търси се логиката на живота, търсят се закономерностите в развитието на света. Писателят, ако напише дори едно изречение, което читателят е чувал или знае, това е неуспех за него и човекът отсреща затваря книгата и повече няма да я отвори.

   Писателят трябва да знае повече от читателя. Самочувствието ти на писател започва с по-острия поглед към детайлите в живота, с по-голямата способност да правиш връзка между събитията, с по-голямата свобода да правиш изводи и художествени послания.

- Лесно ли е да бъдеш писател в България днес и какъв съвет бихте дали на младите автори, които тръгват по този път?

 -  Да бъдеш писател в България е сигурно същото, както да си писател в друга страна. Еднакво е трудно да прецениш мига, в който да подпишеш текста на една книга, да я покажеш на близките и на непознатите и да получиш тяхната оценка. А да се наречеш писател е още по-труден момент. Към по-младите пишещи братя мога да кажа, да не бързат да публикуват. Талантът е като заровена буца злато дълбоко в земята. Трябва много дълго да се копае, за да се достигне… Всеки има талант, но не всеки стига до истинската буца злато, защото копаенето въобще не е лесна работа