Д-р Йордан Нанчев

Новините около царското семейство в последно време бяха свързани с пренасянето на тленните останки на Цар Фердинанд I Български и погребването им в парка на двореца Врана. По този повод бяха изразени различни мнения, но събитието вече е свършен факт. По националната телевизия бе излъчен и филмът „Фердинанд-погребаният цар”. В него зад кадър беше за пореден път озвучена досегашната версия относно предисторията на Врана – един от строителните шедьоври на покойния български монарх и мястото, където навеки ще почиват костите му. 

Известно е, че тази крайградска резиденция е построена на мястото на

стар турски чифлик „Чардаклия”,

принадлежал на виден османски администратор. След Освобождението той става собственост на заможния българин Хаджи Боне Петров. Той обаче задлъжнял и имотът  бил обявен за продан на търг от неговите кредитори. А какво се е случило след това научаваме от спомените на Никола Радев - офицер, юрист, преподавател във Военното на Негово величество Княжеско училище, два пъти доктор на Новия университет в Брюксел, княжески ординарец, а по-късно и флигел-адютант, който живее в двореца от 1896 до края на 1901 година и придружава княза при всичките му пътувания и срещи у нас и в чужбина. 

В неговите мемоарни записки, съхранявани в личния му архивен фонд № 129 К в Централния държавен архив, се натъкваме на споменатата в заглавието друга версия, според която той, а не придворният аптекар и негов съименник  д-р Никола Странски, както се смята сега, е спечелил имота на търг в полза на княза. Досегашната версия освен във филма е лансирана и от проф. Петър Стоянович под линия на с.430 от обемния му труд „Фердинандеум”(Издателство „Фабер”, 2022). От други преди него също.

Но не, очевидно не придворният аптекар д-р Никола Странски, а именно

д-р Никола Радев е наддавал в търга и е „виновникът” за закупуването на Врана. 

И това категорично е засвидетелствано от самия него.  

Като адютант и един от постоянните обитатели на двореца в центъра на София, той често излизал с княжеските деца на двора пред сградата, за да ги наблюдава докато те си играят. Отвън на улицата се събирала любопитна тълпа, което създавало известно безпокойство на родителите им. Затова Князът търсел  място, където да построи нов дворец с парк за игри на децата си. Радев знаел това и един ден съвсем случайно прочел в някакъв вестник, че за непогасен дълг към Банкерската къща „Евлогий Георгиев“ в София, съдебният пристав Орханиев продава на публичен търг големия чифлик на Хаджи Боне, находящ се близо до Горубляне. Чифликът е с площ от 1050 дка. Продажбата била насрочена за втората половина на декември 1897 година. 

Веднага му хрумнала идеята да иде и да види имота. Поръчва файтон и заминава. Харесал мястото, но не бързал да докладва на Княза. Решил бил да го изненада. Снабдил се с необходимите документи за участие в търга от интенданта на цивилната листа Михаил Златаров.

В обявения час на продажбата Радев се явил в Приставството. Имало още двама кандидат-купувачи – евреинът Йосиф Маджер и Илия Киселов.  С евреина, когото добре познавал, се разбрал лесно. Уговорил го да не наддава повече от него. Но с Киселов било по-трудно. Той бил женен за белгийка и щял да купува от името на Белгийско дружество, което възнамерявало да сее там захарно цвекло. Обещана му била комисионна 2000 лева. В крайна сметка Радев убедил и него като му обяснил, че купува за Княза и му предложил същата сума в замяна. Така той спечелил търга и имотът му бил възложен. 

На „перетръжката“ на следващия ден се явили пак тримата и вече окончателно за купувач бил обявен Радев. Но сега идвало време да се броят парите, а това нямало как да стане без знанието на Княза.  Когато му докладвали, той отначало съвсем естествено не бил възхитен, най-меко казано, от своеволието на своя ординарец. Смъмрил го строго, че си е позволил да действа зад гърба му. 

„Какво си мислиш ти, че аз съм толкова богат! Откъде мога да взема тези пари, след като съм беден „като църковна мишка!”- това били думите му накрая. Но после изглежда размислил. Най-вече след като Радев смънкал нещо и примирено му заявявил, че ако  наистина се отказва от покупката, то тогава той самият бил готов да купи чифлика за себе си като щял вземе пари назаем. Самонадеяността на неособено богатия му ординарец даже развеселила княза. И той все пак разписал чека с продажната цена. Парите били от негово лично наследство, завещано му от  почитателка-роялистка от Франция.

Преди новозакупеният имот да му бъде показан  обаче, още в ранната пролет на 1898 година, по нареждане на Радев, който вече открито действал заедно с интенданта на цивилната княжеска листа, били наети хора да облагородят, доколкото това е възможно запустелия чифлик. Почистени и варосани били жилищните и стопанските сгради, окосена тревата, подрязани дърветата и храстите, пътеките били застлани с чакъл и пясък. Князът и Княгинята, заедно с децата за първи път посетили своята нова собственост на Лазаровден. На моравата били подредени предварително донесени от София маси столове, чинии и чаши. Сервирана била и закуска. Всичко наоколо било свежо и зелено, въздухът  прозрачен, дърветата отрупани с цвят…

И разбира се Князът е възхитен, хвали Радев, благодари и му се извинява за първоначалното мъмрене. „Прощавай Радев, когато ми казахте, че сте купили чифлика, аз без да зная какво хубаво нещо сте направили…Сега на мене остава да мисля за бъдещото развитие на имота!“.  А после се обърнал към княгинята: „По-хубаво място и с обявление да беше търсил поручик Радев, нямаше да може да се намери!“

 „Тоя мръсен и нечист турски чифлик” - пише по-нататък бившият флигел-адютант – „княз Фердинанд го преобрази в чудесен летен дворец, създаден за радости и удоволствия на неговите четири деца- Престолонаследника Княз Борис Търновски, Княз Кирил и сестрите им Княгините Евдокия и Надежда като подир покупката на чифлика, Княз Фердинанд чрез интендантството на двореца е откупил много ниви и ливади на изток, север и запад от чифлика, понеже южната му част се допира до Цариградското шосе и по този начин в годините 1902-06 той е закръглил това частно имение в днешните му граници“...

През 1908 година, пак по спомените на д-р Радев, е довършен както самият дворец, така  и паркоустройството около него. На освещаването Князът дава вечеря на министрите си  и вдига първия тост с думите: „Вдигам първата си чаша за здравето на

духовния баща на тоя бивш чифлик,

който по разни причини тази вечер не е между нас!“

Мнозина от присъстващите, включително маршалът на двореца Граф дьо Бурбулон и флигел-адютантът майор Стоянов, не са могли да знаят кой е този „духовен баща“, чието име Князът не споменава и защо той не присъства на приема. 

Става дума за Никола Радев разбира се, а причината за отсъствието му безспорно е разривът, настъпил между него и монарха в края на 1901 година, когато за да защити честта на своя тъст Иван Евстратиев Гешов, той е напуснал службата си в двореца. Но князът очевидно е затаил известно чувство за благодарност, тъй като на другия ден след „освещаването” извиква двамата си най-близки сътрудници, казва им кого е имал предвид при тоста и им нарежда да идат у Радев и да му предадат за наздравицата. Те звънят по телефона в дома на Гешов, където живеят зетят и дъщеря му.  Слушалката вдига домовладиката. Осведомяват се дали  Радев е вкъщи и му съобщават, че по нареждане на Княза ще дойдат да го посетят. 

Денят е неделя. Дворцовото „голден купе“ с Граф дьо Бурбулон и Майор Алекси Стоянов спира пред къщата на на ул.”Цар Освободител“ и събира погледите на случайните минувачи. Радев приема изненадан бившите си съслуживци от двореца.

„Томбезис, обръща се към него на френски Маршалът на двора, идем да ти предадем“… Томбезис е псевдонимът на Никола Радев по паспорта, с който пътува, заедно с Княза инкогнито в чужбина. Князът е Граф Мурани, а Княгинята  Принцеса де Систов. Княжеското поръчение е изпълнено.

Всичко казано дотук буквално и с още подробности е описано в книгата ми „С участта на избраник-приказка за Никола Радев”(Лондон, 2023). 

В нея може да се прочете и за по-нататъшните връзки на бившия флигел-адютант с двореца. За посещенията му с княжеското семейство в Русия и Черна гора, за кореспонденцията му с монарха в изгнание и с други членове на фамилията. И не на последно място за подетата през 1930 година от него инициатива за завръщането на Цар Фердинанд I Български в родината и за отпечатания лично от Радев „Апел към българския народ” по този повод. Както и за гостуването му във Врана по покана на Цар Борис III, за сабята, която подарил на невръстния престолонаследник Симеон II и за ответния жест на семейството...

Лондон, 2024 година