Хари Хараламбиев

Тези дни една тревожна вест извади от делничния унес хората, които го познаваха. Тя предизвика безредици в тяхното мислене.
От живота си отиде Любо Илков – журналистът, който пишеше своите кореспонденции под диктовката на сърцето си.
Истините, до които се докосваше, бяха страстни и инфарктни. И за това завладяващи.

Любо притежаваше ясна и логична мисъл. Придържаше се към един закон, основополагаш за обективната журналистика: Над всички илюзии и амбиции трябва да стои законът на професията. Закон, който гласи: Кратко, ясно, точно и смело. Закон, който Любо не погази. Той си поставяше високи цели, понякога на пръв поглед трудно постижими. Вървеше към тях и ги постигаше.
Любо беше образован и мислещ, остро и дълбоко чувстващ човек. Споделяше: „Журналистическата професия е преди всичко човеколюбие. Тя се стреми да отрази сложността в човешките отношения”.

Неведнъж съм си задавал въпроса: Може ли журналистът да има своя етична позиция, която да следва при всички обстоятелства? За Любо тя означаваше, че трябва да пише това, което го вълнува, да не се поддава на съображения, когато брани своите професионални убеждения.
Като журналист Любо беше

конкретен и строго индивидуален

И тъй като неговите позиции бяха честни, нищо не беше в състояние да го накара да абдикира от „бойното поле на журналистическото словосражение”. И за това хората му вярваха. И за това неговите кореспонденции внушаваха доверие и честна промисъл. Той беше журналист с морално грамотно сърце. Успяваше да улови тоновете на личното вълнение на тези, за които пишеше.

И от територията на постоянното си местожителство, каквото е журналистическия дълг, той разбираше и защитаваше стойностите на живота.
Любо беше борбен журналист. Не се уморяваше да търси истината. Знаеше, че няма по-страшно от уморения журналист.
Приживе беше осъзнал своята мисия. Посредством журналистическите си писания се стремеше да върне на хората духовния смисъл, духовните тревоги с цел да ги възбуди за духовен и смислен живот.

Любо беше остро наблюдателен, ярка творческа индивидуалност. Той нито веднъж не публикува посредствена кореспонденция. С таланта си напомняше, че нищо не е било в живота, ако не е било истинно. Във всяка негова публикация съзирах лична позиция.

Любо държеше сметка за морала на словото. Стремеше се да не похаби думите от прекалената им употреба. И за това кореспонденциите му привличаха и покоряваха с дълбока сетивност и непресторена духовност. За него журналистическата етика беше ценност от висш порядък. Знаеше, че стилът е послание, което пали въображението. 
Лично мен ме респектираше с богатия си език, с великолепния си стил, който носеше увереност. И тъкмо за това като кореспондент на вестник „24 часа” спомогна вестникът да бъде място за радост, както напомняше световният журналист Бен Брадли.
 Да бъде светъл небесният ти път, Любо.