Посещението на немалобройната делегация на РС Македония, водена от премиера Зоран Заев в София на 17 юни 2021 г., беше нов опит за нормализиране на изкуствено усложнените отношения между двете държави.

В изявления пред македонски и български медии, преди и след срещите му в София, Зоран Заев не скри надеждата си за пробив и за нови хоризонти. Новите хоризонти според него са България да даде зелена светлина на РС Македония по пътя й към ЕС, пише в коментар за БГНЕС Иван Николов.

Всъщност, ето как разбира, не само Заев, а и целият македонски управленски, политически и научен елит своето безпрепятствено пътуване към Европейския съюз:

ПЪРВО. България не трябва да се възмущава, когато професорите, в своите „научни“ трудове там, си позволяват да заменят във всички изворови исторически свидетелства думата „българин“ с думата „македонец“;

ВТОРО. България не трябва да възразява, когато фризираните по македонски исторически свидетелства стават задължителна първооснова за обучението на учениците и студентите във всички начални, средни и висши учебни заведения;

ТРЕТО. България трябва да си мълчи, когато така изменените исторически първоизвори се превръщат в лост за системно внушавана омраза към всичко българско.

Но…Тези опорни точки в позицията на Скопие се нуждаят не от научна, а от съдебна експертиза. Подправянето на оригиналните исторически документи не е ли деяние, с което би трябвало да се занимае една специална прокуратура?

Вземете какъвто и да е „научен“ труд, биография на възрожденец или революционер и ще попаднете на една и съща технология на преиначаване на първоизточника. Посягам към рафтовете на собствената ми библиотека и ръката ми попада на необемистия труд на Ванчо Георгиев „Петар Поп Арсов“, издаден в Скопие през 1997 г. Накрая на книгата е посочен дълъг списък на използваната литература. Логично е цитирано и заглавието на книгата на Петър Попарсов „Стамболовщината в Македония и нейните представители“, издадена под псевдоним „Вардарски“ през 1890 г. Съпоставим ли съдържанието на цитираните книги на П.К Яворов, Христо Матов, Христо Силянов, Царева Миладинова и на други колоси на македонското възраждане и революционните борби, с духа и тълкуванията на Ванчо Георгиев, попадаме направо в пропастта между „научното“ обслужване на една етноидеологема и съдържанието на автентичните образци.

Ванчо Георгиев многократно се връща към труда на Петър Попарсов, но нито веднъж не е цитирал откъси, така, както са написани от автора. Той ги нагажда към матрицата на македонистичното тълкуване на фактите. Например, в оригинала на тази книги, противно на теорията и практиката на „учените“ от Скопие, могат да се прочетат следните редове:

“….. че северният българин има широко поле, за да упражнява своята обществена деятелност, докато за македонеца остава само училището и църквата. Ако това се отнеме на МАКЕДОНСКИЯ БЪЛГАРИН, тогава силом се кара той да се грижи само за личните си интереси…А българинът въобще и македонеца особено има нужда от по-възвишен интелектуално-морален полет…“, стр. 42.

…“Всички тези кръстени от кум Кънчева( инспектор при Учебния отдел на Екзархията - И.Н . ) “сепаратисти“ са всички интелигентни БЪЛГАРО-МАКЕДОНЦИ, чийто „сепаратизъм“ състои се в това, че са против централизацията на църковно-училищната власт, с други думи това е една млада БЪЛГАРО-МАКЕДОНСКА партия, която защитава самоуправлението и старите права на БЪЛГАРО-МАКЕДОНСКАТА община…“, стр.41.

И още: “ Монархическото управление, диктатурата или централизацията на властта, убивайки общините, удушават народния дух на МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРИ. А те са „ една голяма част от българския народ…“, стр.53 и т.н.

В цялото изследване на Ванчо Георгиев се повтаря до втръсване внушението за македонския сепаратизъм, за македонската „посебност“, за това, че македонците не са нито сърби, нито гърци, нито българи, за Екзархията като най-големият враг, който се труди да “побугарчи“ Македония. Въпросът, защо Ванчо Георгиев нито веднъж не е цитирал автентичния текст на Петър Попарсов има много банален отговор, водещ отново до алхимичните лаборатории на македонистичната историография.

Това в държавата на Пендаровски, Заев и Мицковски е закон.

Този закон беше сътворен от Блаже Конески и Харалампие Поленакович, затвърдиха го с „научните“ си трудове Блаже Ристовски, Гане Тодоровски, Димитър Митрев, Иван Катарджиев… и на следващите вече не беше трудно. Без каквото и да е отклонение по тази рецепта Славко Димевски написа книгата си против Екзархията, Душко Константинов - за Дамян Груев, а в най-ново време Владо Поповски, въпреки високата му култура, робски придържайки се към този закон, издаде книгата си за Христо Матов…

Въпросът възможно ли е някой начеващ млад историк, лингвист или културолог в Скопие да се опита да разчупи тази здраво скована „научна“ рамка, има един единствен категоричен отговор: “Не, не е възможно!“

А в Скопие и политическият, и държавният връх тълкуват тази аномалия като европейска ценност…

Парадоксът става още по-очебиен, когато си припомним и някои изявления на Заев, като това, пред Националната радиотелевизия и цитирано от в.“Независен“ на 17 май 2021 г. със заглавие: “Заев го повика Радев да покаже европска големина“. Вместо да погледне по-внимателно собствения си образ, нарисуван от ЮКП и непроменен до днес, РС Македония чрез премиера си се вживява в ролята на превъзпитател на София…

Ето тази заблуда България се опитва да обясни и на македонските държавници и „патриоти“, и на техните колеги от държавите на бивша Югославия, където всички са изучавали македонската история и митология, облечени в един и същи идеологически костюм.

За да се избегнат всички двусмислици при тълкуването на изворовите исторически свидетелства от македонските учени, политици и държавници и да станат те достояние на европейската общественост, за втори път

П Р Е Д Л А Г А М:

ПЪРВО. По инициатива на президентите и правителствата на двете държави, в рамките на реален срок, да бъде организирана съвместна изложба в централата на ЕС в Брюксел, на която да се покажат:

а/ Оригиналите на двете гръцки жития на Свети Климент Охридски – Пространното - от Теофилакт Охридски и Краткото – от Димитър Хоматиян, както и досегашните им преводи на български и македонски език. Успоредно и превод на английски език.

б/ Копия на оригинали от творбите на Братя Миладинови, Григор Пърличев, Кузман Шапкарев, Йордан Хаджиконстантинов – Джинот, Райко Жинзифов, както и „Автобиография“ на Марко Цепенков и преводите им на английски език.

в/ Фототипно издание на първи, втори и особено на трети брой на сп.“Лоза“ – 1892 г. и фототипно броеве на в. “Македония“ на Коста Шахов, започнал да излиза на 21 октомври 1888 г. в гр. Русе.

г/ Факсимиле на Устав и Правилник на Българския Македоно-одрински революционен комитет, факсимиле на писмото на Гоце Делчев до Никола Малашевски от 5 януари 1899 г. както и спомените на Дамян Груев и Гьорче Петров, записани от Любомир Милетич, преведени на английски.

д/ Факсимиле от оригинала на статията на Кръсте Мисирков „Народността на македонците“, публикувана във в. 20 юли“ на 11 май 1924 г., преведена на английски, както и издадената през 2008 г. на български и македонски език книга „К.П.Мисирков – дневник 5 VII – 30 VIII 1913 г.“

е/ Извадки от биографичната книга на Любчо Георгиевски „Тоа сум jaс“ и по-конкретно глава V „Бугарското прашанье“, преведени на английски и български език.

След изложението в Брюксел експозицията да бъде показана във всички училища и университети в Скопие, както и в останалите градове на републиката.

И още три предложения.

Да се издадат на български, македонски и английски език, едновременно в София и Скопие:

ПЪРВО. Двете творби на П.К.Яворов „Хайдушки копнения“ и „Гоце Делчев – биография“

ВТОРО. Дванайсетте броя на хектографирания вестник „Свобода или смърт“, който Яворов, по инициатива и със сътрудничеството на Гоце Делчев издава из македонските планини от 10 февруари до 21 април 1903 г.

ТРЕТО. „Ранни спомени“ на Симеон Радев.

Съгласи ли се Скопие да участва в осъществяването на този проект, това ще означава, че Р С Македония не се страхува вече да съизмерва себе си чрез европейските ценности.

Откаже ли участие в подобна инициатива, това ще разкрие нейните фалшиви намерения за приобщаване към семейството на демократичните общества.

Това ще бъде и тестът за отмяна или не на българското „вето“.

*Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е главен редактор на списание „България-Македония” и директор на издателство „Свети Климент Охридски“. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата.