В целия Източен блок преходът, преди трийсет години, от еднопартийност към плурализъм се оказа труден, мъчителен и съпроводен с много вътрешно-личностни сътресения, процес.

В Социалистическа република Македония, като съставна единица на Титова Югославия, за разлика от всички държави в Европейския Югоизток, тоталитаризмът имаше една допълнителна особеност – присаждането на ново национално самосъзнание на основното население. В нито една друга страна насилие от подобен характер не беше експериментирано.

Управляващите елити в Скопие бяха наясно, че с идването на демокрацията и разпадането на федеративната държава ще загубят привилегиите си и ще им бъде потърсена сметка за издевателствата. Това ги направи особено изобретателни. На естествените демократични процеси, като тези, които вече се зараждаха в Словения и Хърватия, беше противопоставена платформата „Глигоров –Изетбегович“ за запазване целостта на Югославия. Този проект не беше нищо друго освен реверанс към господарите им в Белград и шанс за върхушката в Скопие за собствено оцеляване. Формулата за провеждането на референдума за отделяне от Югославия също беше инжектирана с верноподанически внушения към вече рухващата федерация.

***

Зад всенародната еуфория от успеха на референдума за самостоятелността на държавата, югокомунистическите кадри в Скопие успяха да се обединят. Те разчитаха на неопитността на новите лица в политиката и бързо овладяха основните лостове на младата държава. Киро Глигоров седна на президентското кресло, Стоян Андов -оглави първия самостоятелен парламент в Скопие, Васил Тупурковски поведе партия, Петър Гошев - също. Бившата Комунистическа партия бързо се преименува в Социалдемократически съюз на Македония. Тези хора съхраниха непроменено цялото Титово идеологическо наследство в Скопие, мимикрирайки с някои от идеите на демокрацията .


Диктаторът Тито присажда нова национално самосъзнание в Македония с помощта на безродници като Лазар Колишевски
Не случайно те откриха в новопоявилата се партия ВМРО- ДПМНЕ, начело с Любчо Георгиевски, не само основен политически опонент, но и партия, която се отнася към миналото на народа обективно и реалистично. Т.е за ВМРО-ДПМНЕ българското самосъзнание на възрожденците и революционерите не подлежеше на съмнение. Затова те бяха обвинени в българофилство, прозвище, което през целия югокомунистически период беше насищано с неистова омраза към всичко свързано с „источниот сосед“

Първият признак на очертаващия се непримирим сблъсък между двата фронта на политическата сцена в Р Македония беше конфликтът между президента Киро Глигоров и неговия заместник, младия Любчо Георгиевски. Любчо прояви характер и без колебание напусна вицепрезидентския пост, за да продължи да се бори с демократични средства срещу , окопалия се вече във всички структури на държавната власт, опонент.

Вторият пример на политическа принципност и лично достойнство даде уважаваният интелектуалец, учен, философ, ерудит и естет проф. Димитър Димитров. Той без колебание си подаде оставката като министър на образованието в първото самостоятелно правителство на Р Македония, поради невъзможността да наложи новите демократични модели на преподаване, отхвърлящи довчерашните стереотипи.

В младото македонско общество удобно се настани недоверието. Идеологическата корист и политическото рицарство откриваха нови фронтове на противопоставянето…

Идеята за помирение беше единствената мъдра и укротяваща убийствените страсти алтернатива. Тя дойде от съвсем младата и още неопитна в политическите игри опозиция, водена от ВМРО-ДПМНЕ.

Любчо Георгиевски и неговата брошура „Коj со кого ке се помирува“

Това е програма за излаз от мрачния тунел на взаимната нетърпимост. Но преди да дава рецепти за решение, авторът поставя точната диагноза на заболяването. Това е безогледното фалшифициране на живота, делата и самосъзнанието на няколко поколения живели тук. С точен език, с ясна мисъл авторът като с хирургически скалпел разрязва пропагандната пелина, за да разкрие истинското съдържание на народния живот през последните три века. Не случайно изрежда имената на най-„заслужилите“ интелектуалци, направили добра кариера, злоупотребявайки с народностната съдба. Не е пощаден никой. И Гане Тодоровски, и Блаже Ристовски, и Иван Катарджиев, и Йован Павловски, и Атанас Вангелов са изправени пред съда на съвестта, за да отговарят. Неговият риторичен въпрос звучи по детски искрено, но страховито за тях:

„Толку ли им е тешко да сфатат дека тоталитарниот sид, со коj е оградена Македониjа, може да го држат уште десет години, мегутоа, ке доjде ден кога сето тоа ке се сруши и што ке стане со нивните дебели книги напишани врз база на очигледни лаги или државни фалшификати…“

Не е ли точно такава и позицията на представителите на България в Смесената българо-македонска комисия по историческите и образователните въпроси?

Истината, когато към нея се отнасяме с респект и уважение, е винаги една!

Защо е тогава тази врява в Скопие спрямо позицията на България? Защо са тези клевети и лъжливи внушения срещу България от официалните представители на македонската държава пред високопоставени лица на европейските институции?!

Преди 30 години Любчо Георгиевски говори за тези извращения не, за да се хареса на България, а за да повдигне плочата на петдесетгодишното манипулиране с първоизворовите източници за живота в географската област Македония.

Като анализира постоянно внушаваната антибългарска истерия той съвсем основателно се пита, защо и до днес македонската историография мълчи за жертвите на 23-годишната сръбска окупация на Вардарска Македония и продължава: “До кога во Македониjа ке пронаогаме само бугарски платеници, а српските платеници ке владеат со Македониja… ?

Фалшива е загрижеността за самостойната македонска държава на господата Глигоров, Цървенковски, Андов, защото те през 1990, 91 та дори и през 1992 г. са настоявали Македония да остане в рамките на Югославия.

И веднага противопоставя на тази продажност, някаква друга истина с корени в миналото: „Македонскиот народ во своjата долга историjа имал право само двапати на сблободно референдумско изjaснуване: во 1991 година, кога гласавме за самостоjна Македониjа и 1871 година кога со ферман на Султанот е разпишан исто така слободен референдум и кога македонскиот народ во повеке од двотретинско мнозинство jа прифати бугарската екзархиjа како своя…“

И риторично пита:“ Што ке правиме со тоj народ?“

Изходът е в истината. Тя трябва да се каже на народа такава, каквато е. Всичките извращения с нея е задължително да излязат наяве. Едва тогава ще стане възможно и помирението. Помирението между живи и мъртви, между жертвите и палачите.. Тогава народът ще може да тръгне свободно към своето бъдеще - пречистен и извисен.

Професор Димитър Димитров и неговите две статии за помирението

Първата статия „За националното помируванье на Македонците“ е публикувана във в. “Нова Македония“ на 23-25 януари 1994 г. Втората статия „За националното помируванье на Македонците( уште еднаш )“ излиза в същия вестник на 20-21 март 1994 г. И двата текста са включени в книгата му „Мегу тоталитаризам и демократиjа“, Скопиjе,1994 г.

Фундаменталният въпрос за помирението в македонското общество е поставен цялостно, обосновано и с прозрение за смисъла на неизбежната необходимост от подобно движение в тази посока.

Ще отворя една скоба, за да подчертая, че личността, творчеството и политическото присъствие на проф. Димитър Димитров в живота на младата държава са основа за конструктивна преоценка на миналите 6-7 десетилетия. Този негов принос, по понятни причини, продължава да се пренебрегва и днес, но той ще бъде незаменим инструмент в ръцете на бъдещите строители на истинската македонска държава и общество.

Неговата наситена с богата духовност личност, философските и естетическите му възгледи, ясният поглед върху обърканата народностна участ са достойни за перото на такива познавачи на човешката същност като Стефан Цвайг, Николай Бердяев или Мигел де Унамуно…

Проф. Димитър Димитров е баща на Никола Димитров

В началото на деветдесетте години , помирението в македонското общество, въпреки яростната съпротива, не се е схващало като нещо неосъществимо. В сложния контекст на политическите събития, белязани от процесите на разпадане на тоталитаризма и появата на демократичните тенденции тази идея е надежда и изход. И политикът Любчо Георгиевски, и ученият проф. Димитър Димитров, разшифроваха смисъла на понятието „помирение“ – единият като съставка на течащият политически процес, другият - като средство за духовно извисяване и философско преосмисляне на миналото в неговите сложни превъплъщения днес. Проф. Димитров разсъждава така: “Jугословенскиот комунистички тоталитаризам НР/СР Македониjа jа обликуваше како мутациjа на вардарската бановина: со континуитет на шовинизам кон Бугариjа, со дисконтинуитет на вмровско-асномската традициjа, со култура на општ народен самозаборав, со етаблиране на писмото на окупаторот во македонско писмо, со игнориране на делот од македонскиот народ во Грциjа, со форсираньe на проjугословенски ориентираните комунистички кадри, од една страна, односно со репресии (полициска, судска ) на лицата со национална и демократско-граганска ориентациjа, од друга страна...“

Проф. Димитров не остава при видимото, повърхностното, пропагандно натрапваното. Неговата мисъл навлиза в по-дълбоките пластове на македонското битие през десетилетията, за да извади на светло постъпки и деяния, за които умишлено се мълчи, за да докаже, че противопоставянето на идеологическа и политическа основа е минало, а иднината изисква друг тип поведение, друг тип общуване между различните представители на обществото и обобщава: “Националното помируванье тука значи: тоj фронт да се затвори, нациjата да се собере околу проектот на демократската македонска држава, револуционерно заснованите привилегии да се укинат, да се поништат и самите револуционерни закони според кои се произведувале и суделе неприj атели на државата со економски, психолошки и морални импликации врз нив и връз нивните семеjства. Тоа значи: да се урне Берлинскиот sид среде македонскиот народ…“

Това е и възможният изход.

Втората статия на професора „За националното помируване на македонците (уште еднаш)“ е до известна степен отговор на негативните реакции срещу първата . Негативните реакции, идват, разбира се, от управляващите тогава югокомунисти, преименувани в социалдемократи.

В тези години опозиционната партия ВМРО-ДПМНЕ се възприема като националистическа партия, т.е. пробългарски ориентирана. И на тази основа са всички разсъждения на автора. А щом е пробългарски ориентирана, тя е враг. Помирението с българофилите в македонското общество, според управляващите тогава, е недопустимо и невъзможно.

Реставрация и помирение

Процесите, които сега текат в македонското общество шокират с ясната си тенденция за връщане назад. Противно на оглушителната пропаганда за евроатлантическата посока, реално РС Македония се движи по обратния път - към 1944 г. Роденият през 1991 г. политически плурализъм, залиня, посърна задушен в прегръдката на политиците, успешно мимикриращи с демокрацията, а всъщност нейни непримирими врагове.

Стряскащо интересно е развитието на двата основни политически субекта в младата република. СДСМ, бившите комунисти, под ръководството на Зоран Заев създадоха впечатление, че загърбват тесногръдата си доктринерска вярност към постулатите на югоидеологията за Македония. Това трябваше да събуди симпатиите на Брюксел и тази партия да бъде възприета като реформаторска и проевропейска.

По същество тя си остана непроменена.

В същото време нейният опонент за властта ВМРО-ДПМНЕ още по времето на Никола Груевски прие да бъде лоялен партньор на белградската върхушка. Т.е. ВМРО-ДПМНЕ, извървя обратния път, за да заличи идейните си различия със СДСМ. Обвинението в бугарофилство отпадна. Съперничеството се пренесе единствено върху плоскостта на властта.

Еуфорията от победата на местните избори в щаба на Кристиян Мицковски е еуфория, породена от възможността да се овладеят лостовете на властта, а не победа над идеологическия противник. Спомнете си еуфорията при разкриването на т.н. „бомби“ на Заев. Властта е голямата цел, а единомислието по въпроса за „червените линии“ в преговорите с България е диагноза за реставрацията на един модел, носещ тежкия дъх на политическия анахронизъм, несъвместим със съвременните обществени тенденции.

На практика помирение има, но то не е някакъв качествено нов обществен договор, а пореден рецидив на еднопартийните догми. ВМРО-ДПМНЕ и СДСМ вече изповядват едни и същи ценности, тези на 1944 г. – на почит към палачите и възхита от тях и непримиримост към жертвите и непрестанното им сатанизиране .

Картината е безпощадно ясна: от едната страна на барикадата са побратимените идейно ВМРО-ДПМНЕ и СДСМ , въоръжени с надменно-престъпното нежелание да се прочетат трагичните страници на изминалите 77 години, а от другата - стъписаните, но все по-смело изявяващи се истински носители на демократичните промени.

Оптимизъм в трагедията

Има един историко-политически анализ на проф. Димитър Димитров, озаглавен “Епистемолошки импликации на една историографска полемика“. Той е включена в книгата му „Името и умот“, Скопиjе, 1999г.

Причина за написването на текста е публикация на Блаже Ристовски в сп. “Современост“ през 1996 г. по повод 20 години от смъртта на Димитър Митрев.

Оттук нататък проф. Димитров тръгва по сложната крива на схващането за историята, нейното интерпретиране от официалната македонска историография, мненията на учени, дипломати и писатели от различни времена, страни и школи. Като анализира собствения си житейски път, преповтарящ трагедията на народа, чийто син е той, прави едно обобщение, изречено с емоционалния градус на монолог от Шекспирова трагедия. Ще цитирам изцяло тези думи на професора. Те се нуждаят от специално внимание:

„Да, наjголемо зло за Македонците беше – што беа Бугари, а што Европа, преку Грциjа и Србиjа, не им дозволи да продолжат да бидат. Да пркосат? Да се предадат? Од Груев до Мисирков, од Христо Узунов до Стоjан Мишев, од Шарло и Ченто до Колишевски и Глигоров, крвари драма,се черечи еден народ. Како да побегнеш од злото, кое го претставува твоето сопствено битие,ти самиот? Ние, македонската нациjа, сума и актуелен чин од таа драма, немаме причина да се срамиме од себе, од дванаесетвековната етнобиографиjа под „номиналната ознака“ Бугари. Срамот й припага на Европа, во прв ред на Русиjа, Англиjа, Франциjа, Австро-Унгариjа; на Грциjа и на Србиjа, за тоа што еден народ, коj се одражал половина милениум под турско политическо ропство и уште толку и повеке под грчката духовна доминациjа, го разкасапиjа поради сопствени егоистички стратегии, на дел од него инектираjки му го грчкиот и српскиот шовинизам, „возпитуваjки“ го да си го мрази името и родот…“

Монологът е разтърсващ! Той ни задължава да замълчим!

Ако Пендаровски, Заев, Мицковски все още не са прочели този труд, да не губят и ден, да го намерят и да го прочетат.

И особено задължително е Никола Димитров да си припомни какво татко му е изрекъл с трагична неподправеност! Това е задължително, за да се разкае. Той, нашенският Жозеф Фуше, трябва да се разкае заради политическата халтура, която сътворява с мрачно вдъхновение в Скопие, Брюксел и София.

Историята не прощава на заредените с егоистична амбициозност политици. Тя ги обрича или на забрава, или на анатема.

Историята винаги открива големите личности и ги натоварва с отговорности. Тя вече е посочила и своите избраници в Скопие.

Техните гласове ще зазвучават все по-силно. Европа е длъжна да се вслуша и в тях!

Тогава и помирението, покрай Вардара, ще стане неизбежно… /БГНЕС