Александър Николов

  За всеки българин е добре известен полудогматичният образ на „майка“ Русия в ролята й на освободителка на България от Турско робство. Обаче при един относително безпристрастен и обективен прочит на историята, „майка“ Русия все повече добива 

образа на мащеха

 А и е нужно да се отбележи, че самият акт на Освобождението не е просто рожба на платоничната любов между славянството и православното християнство, а преди всичко продукт на външнополитическите стремежи на държава с претенциите на империя. Още повече – по същество може да бъде разгледана и като логическа последователност от предхождащите я Руско-турска война /1828г.-1829г./ и Кримската война /1853г.-1856г./, осигуряващи естествен заряд за продължаване на военната офанзива.

  Трудно, ако въобще е възможно,  да бъде посочен изначалния исторически момент от новата история на България, от който датират първите опити на Русия за намеса в нейните вътрешнополитическите и социални процеси. Единственото сигурно е, че намеренията й към страната ни още преди факта на Освобождението не са съвсем чисти. Ненапразно по разпореждане на руския цар Александър II през 1876 г. е основана „Канцелария за гражданско управление на освободените зад Дунава земи“ в Санкт Петербург. Уви, „гражданското управление“ остава единствено в наименованието – за неин началник е назначен княз Владимир Черкаски, а в негова помощ са избрани около 80 руски офицери, които да станат губернатори, окръжни управители и полицейски началници на освободените територии като все още и дума не се отваря, че те ще се наричат България. За заинтересоваността на руския цар към благосъстоянието на българския народ може да се съди от сключения договор между Русия и Турция след Кримската война, в който руската страна декларира съгласие да приеме 200 000 православни християни срещу което да засели земите на Североизточна България със също толкова черкези мюсюлмани. Озлобени от гоненията, на които са подложени черкезите в Русия, те тероризират и избиват българското християнско население много по-свирепо от еничарите. Един от примерите за това е клането в Каварна от юли 1877 г. Извън амбициите за овладяване на Балканите, Русия сравнително рядко е показвала особена заинтересованост към зверствата по българските земи. В популярния по онова време вестник „Московские ведомости“ на Априлското въстание са посветени едва десетина реда, според които „из някои планински местности на Балканите имало размирици, породени от недоволството на селяните от повишения данък върху вълната на овцете“. 

Руските държавници от периода около Освобождението разглеждат териториите на Северна Турция повече като потенциални нови териториални придобивки и плацдарм за увеличаване влиянието си в Европа, отколкото като регион с бедстващо поробено християнско население. По-скоро последното е ползвано като формален повод за осигуряване на първото. В този контекст, признавайки всички достойнства на руския войник, е излишно да бъдат романтизирани като абсолютно безкористни действията на цар Александър II, тъй като никога не е съществувала концепция за създаването на независима българска държава, лишена от руско влияние, а по-скоро за 

задгранично стопанство на Русия

  След Освобождението ни цар Александър II предлага на българите да изберат за свой княз 22-годишния германски благородник Александър Батенберг, както и става на 17.04.1879 г. Трудно е да допуснем, че предложението е случайно, тъй като съпруга на Александър II е Мария фон Хесен, която е сестра на бащата на Батенберг – принц Александър фон Хесен-Дармщат. На практика руският владетел предлага за княз любимия си племеник.  Две години след избирането му, Батенберг суспендира Търновската конституция и налага т.нар. „Режим на пълномощията“, което води до ограничаване на избирателното право и пълнокръвното функциониране на българския парламент. На 09.05.1881 г. княз Александър Батенберг сваля от власт правителството на Петко Каравелов и назначава ново правителство начело с военния министър – руския генерал Йохан-Казимир Густавович Ернрот. Взето е решение страната да бъде разделена на пет области, всяка под контрола на руски офицери – полковниците Котелников, Ремлинген, Кащалински, Логвенов и Боборикин. Няма как да не бъде отбелязано, че наложените промени съдържат повечето от белезите на военен преврат. През 1882 г. в резултат на набиращото все по-голяма гласност народно недоволство от авторитарното управление, по нареждане на новия руски цар Александър III и с цел абсолютизиране на руската власт в България, за министри са назначени руските генерали Александър Каулбарс, оглавяващ военното министерство и Леонид Соболев, министър на вътрешните работи и министър-председател. Иначе казано – целият репресивен апарат на държавата - армията и полицията е поставен под пряк контрол на Русия. Впоследствие на министерска длъжност са назначение и руснаците Теохаров, княз Хилков и Агура. Масовото недоволство в страната и демонстрираното неподчинение на народа са изтълкувани от Александър III като очевидна неспособност на Александър Батенберг да се справи със ситуацията, за което свидетелстват и „Документите от секретните архиви на руското правителство“ /1893г./, в които е написано:
„Да се установи временна военна диктатура, да се отнемат от княза пълномощията, да се застави князът да се отрече от престола и след отречението му да се обяви Княжеството под върховното управление на Негово Величество Императора, като княжеството се устрои на същите начала, на които се образува великото княжество Финлданция“. 

Да ни е честито Освобождението

  По всичко личи, че Александър III е питаел съмнения относно готовността Батенберг доброволно да сдаде властта, поради което по негова инициатива е организиран военен преврат, предвождан от действащия военен министър Каулбарс. Обаче част от руските офицери, включени в подготовката засвидетелсвали по-висока преданост към българския княз и го предупредили за предстоящите събития, поради което опитът Батенберг да бъде свален от власт, датиращ от 28.08.1883 г. е неуспешен. Вследствие на събитията и давайки си сметка за загубената подкрепа както от руския цар, така и от българското население на 06.09.1883 г. княз Александър Батенберг възстановил Търновската конституция. Следва сериозен разрив в отношенията между Александър III и Батенберг, в резултат на който руския цар изтегля от България всички руски офицери на ръководни постове. Целта е да бъде „обезглавена“ българската армия, с което да я подготви за разгром в предстоящата война със Сърбия  след Съединението на княжество България с Източна Румелия. Уви, тази война остава в историята с фразата 

„капитаните побеждават генералите“,

 след което актът на Съединението получава международно признание. Ако допуснем наличието дори на минимални симпатии към България на Александър II, цялата последваща политика на Русия към страната ни е капсулована още в думите на неговия наследник Александър III “... славяните са длъжни да служат на Русия, а не ние на тях“ /“Авантюры русского царизма в Болкгарии“, 1935 г./

  След абдикацията на княз Александър Батенберг, в началото на септември 1886 г. в България отново е изпратен руският генерал Александър Каулбарс. Негова непосредствена задача е била да предотврати провеждането на избори за нов княз, насрочени за 28.09.1886 г. Според документите от царските архивите на руското правителство /1893 г./ Каулбарс изпраща съобщение до всички руски консули у нас, приканващо те да въздействат „върху разума на българските офицери“ за да „да настане недоволство в гарнизоните против настоящото правителство“, като крайната цел е „да се поставят властите в затруднено положение“. Може би това води до един от първите опити за формиране на добре познатия у нас социален феномен –  т.нар. 

„рубладжийство“,

 тъй като за описаната цел са отпускани и парични суми, и „всички възможни поощрения“. Въпреки всичко изборите са проведени успешно, поради което Каулбарс телеграфирал до Москва „най-покорна молба до Ваше Високо Превъзходителсвто да благоволи да направи разпореждане за заминаването на военни параходи във Варна“. Според руския учебник по история за студенти „Болгария в Новое время /конец XVIIIв. – 1914 г./“ много подобен апел е отправен и от посланика на Русия в Контантинопол А. Нелидов. Точно това последвало – на 14.10.1886 г. на пристанището във Варна акостирали два руски военни клипера – акт на провокация, който целял да прикани българските власти към ответни действия, което пък да обоснове последваща масирана военна офанзива от Русия. Паралелно с това чрез Каулбарс е отправено искане да бъдат освободени всички затворници, участвали в инспирирания от Русия опит за детрониране на Батенберг от август 1886 г. Въпреки че последното искане е изпълнено, благодарение на дипломатическите умения и премерени действия на българското държавно ръководство, и с особени заслуги на Стефан Стамболов – ситуацията е овладяна сравнително успешно.  

  През февруари 1887 г. следва друг опит за държавен преврат, като главно действащо лице в случая е руският посланик на Русия в Букурещ Михаил Хитрино. Планът е относително елементарен и многократно изпробван във времето – вдига се бунт с няколкодневна продължителност, след което експедитивно е сформирано временно правителство, което следва да поиска помощ от Русия. Точно по този механизъм през 1956 г. Русия „идва на помощ“ в Унгария, а през 1968 г. в Чехословакия. Същото раздаване се разиграва и през 1940 г., когато Съветският съюз окупира прибалтийските републики от сформирани „на коляно“ временни правителства. Бунт в действителност избухнал на 16.02.1887 г., като тръгнал от Силистра, но за щастие, този път поне, е бил потушен далеч преди да успее да реализира набелязаните цели.

  Трудно е да бъдат пренебрегнати фактите. За какво „освобождение“ би могло да става и дума при наличието на серия от опити за осъществяването на открита подривна дейност и последващо 

окупиране на „освободените“ български земи

 През годините след 1945 г. са положени кански усилия за изковаването на полуправдоподобни версии за отговор на този въпрос – буквално чрез създаване на история на хартия и безкомпромисна историческа дресировка на масите. Дресировка, защото непосредствената цел е възпитаването на точно фиксирано поведение у българина, в комфортното отсъствие на допълнителни въпроси в търсене на истината, отвъд идеологическите митове.

/Следва продължение .../