Николай Василев

Във връзка със статията на известния македонски журналист Владо Перев„Претопляне на вчерашната манджа“, където е спомената и моята статия „Тъжен дипломатически провал“, която според Перев „меко казано, предизвиква съмнения и въвежда нови неясноти“, съм длъжен да дам някои пояснения.

Г-н Перев признава, че се е изсмял, „но със сълзи в гърлото от изявлението на младия (министър на външните работи на Северна Македония) Димитров че той “ще защитава правата на гражданите, които се определят като българи“. Бих искал да го попитам. Колко пъти през неговия живот е чул високопоставени лица на Социалистическа република Македония или на Република Македония да заявяват, че ще защитават правата на гражданите, които се определят като българи? Както и да го погледнем, изказванията на Стево Пендаровски, на Зоран Заев, на Никола Димитров са нещо

 незапомнено от десетилетия

 Нека да ги поздравим, преди да им се смеем.

Господин Перев е в правото си да се съмнява: „Той (министър Димитров) не може да направи това, никой не може да го направи“. Добре. Но какво трябва да направи българската дипломация? Да стъпи в процепа на вратата и да не допусне връщане назад, или с позиции на БАН и с „Рамкови декларации“ да обедини огромното мнозинство от македонците срещу България?

Правилата на дипломацията изискват да знаеш какво иска другата страна. Да прецениш какво от това можеш да ѝ дадеш и какво можеш да поискаш в замяна. След това трябва да си наясно какво ще я накара да спазва договора. Ако се крепи само на заплаха, тя трябва да е кредабилна, но и трябва да си наясно, че другата страна ще наруши договорката при първа възможност.

Още докато се водеше спорът на Македония с Гърция писах, че българската дипломация трябва да убеди македонците, че признаването на българските корени не е поражение, а напротив – начин по който могат да се спасят името и съвременната македонска идентичност. 

"Обективизацията" на историята би предпазило македонското общество от разкъсване и разделение 

на „цвръсти“ националисти и такива с европейско мислене.

Българските комунисти могат да бъдат обвинявани във безброй реални прегрешения. Малцина са осъждали режима повече от мен и до днес продължавам да твърдя, че най-страшната катастрофа, която е преживял българският народ е деветосептемврийската. Но трябва да признаем, че формирането на македонската нация беше единствената възможност за спасяване на Вардарска Македония от тотална сърбизация. Политиката на „македонизация“ в Пиринския край е разбира се тежко престъпление на режима, но то е пряк резултат от съветската окупация. И все пак тази политика беше изоставена през 1963 година и това беше може би единственото предизвикателство, което режимът на Тодор Живков си позволи да отправи към Кремъл през цялото си съществуване. Може би това беше една от причинете комунистическият режим да бъде толкова сервилен. Освен заплахата от интервенция и от затягането на суровинното „кранче“, Съветският съюз имаше и друг инструмент за натиск. От време на време второразредни съветски учени излизаха с публикации, подкрепящи теориите за „самобитността“ на македонския народ и македонския език. В крайна сметка политиката на насилствена „македонизация“ остави малко следи в България. Проблемът не е, че малка група хора твърдят, че са етнически македонци. В една демократична страна всеки може да твърди каквото си иска и държавата е длъжна да защити това негово право. Проблемът е, че с чужда помощ някои от тях постоянно отправят предизвикателства към българския конституционен ред, особено в частта му за 

забрана на партии основани на етническа или религиозна основа

 Това е фундаментален принцип. Подобни забрани има в Съединените щати, във Великобритания, във Франция, в Германия. Затова още преди 20 години предлагах българската позиция вместо да повтаря, че в България няма македонско малцинство – което в ушите на всички незапознати звучи като "гузен негонен бяга", да бъде базирана около изискването Република Македония по никакъв начин и при никакви обстоятелства да не дава материална или морална подкрепа за лица и организации, които отправят предизвикателство към конституционния ред в България, включително в частта му забраняваща формирането на политически партии на етническа или религиозна основа. Затова не беше нужно да се настоява за „нереципрочност". България никога не е настоявала за формиране и признаване на „български“ политически партии в Македония.

Но трябва да си дадем сметка, че докато България деградираше и дегенерираше зад Желязната завеса, Тито успешно извади Македония от съветския блок и в Югославия (а и в Гърция и в Албания) „македонизацията“ беше далеч по-успешна. Но за добро или за зло, именно тази политика, а не безпределният героизъм на македонските българи от началото на 20 век, в крайна сметка доведе до появата на държава Македония, която при разпада на Югославия (макар и без особен ентусиазъм) обяви независимост. В началото на 90 –те еманципиралата се от Москва България оцени точно момента и помогна за утвърждаването на новата държава. Появата ѝ на картата подобри значително геолопитическото положение на България.

Но през следващите десетилетия София не успя да изгради отношения на стратегическо партньорство със Скопие. Според Перев това се дължи на факта, че:

„Антибългаризмът е неразделна част от нас, „новите“ македонци, това е нещо като „сръбски чип“, вграден в менталната ни структура в резултат на стогодишната окупация, насилието и промиването на мозъци“.

Само че, не всички македонци през последните 30 години се държат като антибългари.  Да, много вода изтече по Вардара от времето, когато бащата на Никола Димитро, проф. Димитър Димитров написа, че македонската нация няма причина да се срамува от дванадесетвековната си история под „номиналната ознака „българи“. Но защо българската държава не даде ясно да се разбере, че за нея са напълно приемливи позициите на проф Димитър Димитров, на професор Денко Малески, който неотдавна написа, че през 20 век пред македонците е стояла дилемата да изградят своя нация или да загинат, на Любчо Георгиевски, който поиска да му покажат едно писмо, в което „автономистите“ и „върховистоте“ се карат за етническата принадлежност на македонците, за техния език, или за тяхната църква и т.н.?

Нима проф. Димитър Димитров, проф. Денко Маледки. Премиерът Любчо Георгиевски и много други са по-малко македонски патриоти от Никола Груевски или Наташа Котлар? Няма съмнение, че най-антибългарските сили в Македония се опитват да ги представят като такива. Но умно ли е България да налива вода в мелницата на тези тъмни сили? Не е ли далеч по-интелигентно да покаже, че типът македонски патриотизъм на Димитър Димитров и на Денко Малески е спасителен за страната?

Но не! България излезе с „Рамкови позиции“, които са неприемливи дори за македонците с осъзнат български произход. Те, както и отказа на БПЦ да приеме ролята си на църква майка на МПЦ ОА нанесоха дългосрочни щети на опита на България да преодолее антибългарските наслагвания в Македония. От сега нататък недоброжелателите ще ги вадят от нафталина по повод и без повод. Това аз нарекох

 „тежък дипломатически провал“

В заключение г-н Перев заявява: „(Министър) Димитров трябва да каже дали ще защити правото на братя Миладинови, Гоце Делчев, Груев и другите да бъдат българи.“

Наистина той трябва да го каже. Въпросът е какво българската държава и македонските българи трябва да направят, за да стане така, че македонската държава да обективизира историята, която се изучава в училищата? Моето дълбоко убеждение е, че Позицията на БАН и „Рамковата позиция“ не съдействат това да се случи в обозримо бъдеще. Убеден съм, че македонците ще обективизират своята история когато преценят, че е в техен интерес да го направят. Надявам се, че не гледаме на гражданите на Македония като на лудия от вица, който влачел четка за обувки на верижка и казвал, че това е кученцето му. Когато се събрала комисия от доктори обаче той признал, че това е четка. Изписали го от лудницата и той погалил четката с думите: „Ой кучи, кучи, как ги излъгахме!“

Какво искаме от Македония? Да е наш приятел, или да се опитва да ни излъже?

Преди повече от два века Карл фон Клаузевиц е констатирал, че войната е политика с други средства. Обратното също е вярно. За да реши спора с Гърция Зоран Заев трябваше да демонстрира сближаване с България. Нека не се лъжем. Както по времето на Мисирков, така и сега останалите балкански държави не са особено ентусиазирани от перспективата за

 независима Македония, тясно обвързана с България

 Съвместното поклонение на премиерите Заев и Борисов пред паметника на цар Самуил се оказа достатъчен стимул на Атина да признае македонския като „славянски език, който няма нищо общо с гръцката култура“. И за голямо съжаление България влезе в капана. Вместо да подкрепи тези македонски учени, които отстояват позицията, че македонският език е кодифициран преди десетилетия въз основа на говори, които са били определяни от говорещите ги като български, БАН, а и официална България за пореден път подложиха статута на съвременния македонски като език под съмнение. Питам г-н Перев, кой в Македония или по света ще подкрепи подобна българска позиция? Съвременната лингвистика отдавна е приела максимата на Макс Вайнрайх, че "езикът е диалект, който притежава армия и флот". Социално-политически, а не лингвистични основания определят кое е език и кое не е. Какво ще направим? Ще блокираме Северна Македония за ЕС, ако не приеме формулата „официалния език на РСМ“ при подписване на договорите за присъединяването на страната? Или ще искаме в кабинките на преводачите в ЕП да не пише „македонски език“? Какво ще постигнем с подобна позиция? Единственият резултат ще е, че ще обединим македонското общество срещу нас. Никой няма да ни подкрепи или дори разбере. Ще ни припомнят, че Люксембург кодифицира люксембуркски език едва през 80-те години на 20 век. И в един момент ще трябва да „отстъпим“ и така ще затвърдим убеждението, че никой не ни взема на сериозно.