Владимир Перев, Скопие

Ливанизацията, като термин, който обозначава разпределението на функциите в държавата въз основа на религиозна принадлежност и политическа групова принадлежност, означава и невъзможността за формиране на юридическа и фактическа държавност на определена територия. Терминът носи началото си от средиземноморската държава Ливан, където няколко религиозни групи, макар и с вече установени позиции в държавната система, не могат да се споразумеят за избора на висшите органи на управлението, воюват помежду си в религиозно-елитарни и олигархични войни , а държавата затъва в корупция, инфлация и емиграция, губейки част от младото си и най-квалифицирано население. В ограничена степен ситуацията в разделеното Сараево, Босна и Херцеговина беше и все още се нарича

"Бейрутизация"

(според името на столицата на Ливан, Бейрут).

Ливан има дълга и богата история, но най-важното е, че Ливан получава независимост през 1943 г. и френските войски се изтеглят през 1946 г. Оттогава историята на Ливан е белязана от редуващи се периоди на политическа стабилност и размирици. Така през 1958 г. в Ливан избухва много сериозна политическа криза, а през 1975 г. започва гражданската война, която продължава до 1990 г. и в която се намесват военно и двете съседки на Ливан – Сирия и Израел.
Ливан е парламентарна демократична република, с конфесионална (религиозна) система на управление – нещо непознато в останалия свят, или поне при нас в Европа. Религиозните субекти са представени в правителството според съответните квоти. Президентът на Ливан трябва да е маронит по религия, което би било нещо като католик-униат, министър-председателят да е мюсюлманин сунит, вицепремиерът да е православен християнин, а председателят на парламента да е мюсюлманин шиит.

В своята книга Алекса Джилас Kraj veka : sukobi među narodima i demokratija u 1996. i 1997. godini, Nova, Nezavisna izdanja – Slobodan Mašić, Beograd, 1998., str. 38., 
»U Libanu ima ukupno osamnaest različitih verskih grupa, a nijedna nema većinu. Glavne su četiri: hrišćani maroniti, koji su katolici ali imaju poseban crkveni ritual i svog patrijarha, zatim muslimani suniti i muslimani šiiti i, na kraju, Druzi, čija se religija razvila iz šiitskog islama, a sadrži u sebi primese drugih verskih učenja.«

Така може да се опише ситуацията в страната, която днес не може да избере президент и живее, поне в по-голямата си част, в постоянно военно положение. Това е страна, в която една част живее в огромно богатство, а другата част живее в поносима бедност и без права.

Искането на част от албанските партии и техния електорат президентът на Македония да бъде избиран с мнозинство от две трети в парламента (а не чрез президентски избори, както досега), отваря темата за "ливанизацията" в Македония, буди духовете на национализма и етническата изключителност и посочва възможните последици. Македонският блок от партии се противопоставя на това предложение с претекст, че по този начин се губят демократичните процеси и правилата за равнопоставеност. Как да забравим, че демокрацията и равенството не винаги са били основна характеристика на нашето общество, най-малко на парламентарния и политически живот.
Ясно е, че изборът на президент на държавата чрез парламентарно гласуване ще въведе системата на разпределение на функциите (и привилегиите) в държавата по етнически ключ и ще увеличи апетитите на други етнически общности да избират свои представители в духа на този ключ. По този начин има вероятност както албанският, така и македонският етнически корпус да загубят част от техните представители в държавната администрация и министерствата, броят на останалите сърби, власи, роми, бошняци, също ще намалее, а другите, които идват (българи, черногорци и хървати) - се намират в по-благоприятна ситуация. Все някак си ще имат

"гарантирани" места за "своите"

Така функцията на прословутия "балансьор", вместо да се загуби, ще получи своята истинска стойност. Всъщност проблемът с ливанизацията на Македония ще се яви с правото на безотговорно и корумпирано, олигархично управление, защитено от националния ключ за привидно равенство или целесъобразност.
Проблемът с вписването на българите в Конституцията неминуемо ще бъде решен – в добрия или в лошия смисъл! Илюзия е, че едно следващо правителство или македонски парламент може да "избоксува" по-добро предложение от Френското и по някакъв начин да дисциплинира България или да ревизира нещо във връзка с Преспанския договор и Гърция. 

Трябва открито да се каже на гражданите - подобно нещо е невъзможна мисия! В никакъв случай не може да се случи Македония да започне преговори и да преговаря със Съюза, без принципно съгласие от страна на България. Най-малко вероятно е някой да принуди България да приложи неясни решения на съда в Страсбург относно правата на македонците в България. 

Такова нещо няма да се случи, българската конституция не го позволява и никой не може да накара тази държава да промени конституцията си. Още през 1879 г. във Велико Търново българите разбират какво означава "ливанизация" и няма да си позволят да го приложат при тях.

Македонско/македонското общество вече се сблъсква с несъгласията на другите, включително и със собственото си, по отношение на собствената си представа за ролята си не само в историята на страната, но и с дадените позиции в настоящия момент на съществуване. Следващите избори, независимо на чия страна ще бъде победата и кой ще е президентът, ще донесат със себе си някои промени в закостенелите позиции на македонците спрямо и преди всичко към себе си и околните!

„Френското предложение“ и пътят към ЕС, включването на българите в конституцията и във всички органи, предвидени от конституцията, са необходимост, за която ще трябва да се плати нужната цена.

Най-скъпа ще е цената на развенчаните илюзии за собствената история...на богатата трапеза,