Евгени Кънев

Агресивната информационна война на Путин у нас в голяма степен заличи крехкия прогрес в познанията на българите за света след 10 ноември 1989 г.
Старите поколения така или иначе още си живеят с идеята за доброто старо
време на съветската система с евтини стоки и живот, заплашвана от гнилия Запад. В съзнанието им надали някога ще бъде изтрит Чичо Сам с цилиндъра, който се опитва да се докопа до нашата “независимост” с цел да ни експлоатира за бездънния си джоб. По-младите пък поколения са или останали на нивото на комунистическата пропаганда в учебниците по история, или просто нищо ново не са научили от новите учебници, но със същата парадигма и учители със соц менталност. 

Неслучилото се сбогуване със съветската епоха

 в нашето съзнание и приемането на членството ни в съюзите на Запада само като нещо “модерно”, за да кярим - е тази благодатна почва за свръхексплоатацията на исторически митове за Дядо Иван, за Православието и азбуката, за “славянската” братска кръв, за общата съдба на двата народа и пр., заради които едва ли не сме им задължени винаги да обслужваме руските великоимперски интереси. Безкултурието, невежеството и интелектуалния мързел станаха най-ефективните проводници на проруската патрЕотарщина у нас.

Цялото ни общество и най-вече демократичните партии носят голям грях, че не промениха из основи училищното образование по история още в първите години на Прехода. Може би защото нямаха категоричен превес, може би защото нямаше как да бъдат сменени старите с нови учители по история, може би защото липсваше разбиране за този топ приоритет - и така днес имаме тези поколения гласоподаватели - трагичните последствия, от които стават особено видни с руската инвазия в Украйна и структурата на нашия парламент.
От нашата камбанария за историческия процес разсъждаваме като типични парии за Запада основно през някаква монетарна призма - че са богати, защото като империалисти са ограбвали други народи (ленинската представа за света); защото всичко, което правят е за да печелят (и ставаме членове на ЕС и ние да докачим нещо); защото винаги се опитват да ни вкарат в някакъв капан, за да се възползват от нас. А Русия е последният ни спасителен пояс срещу вероломното му разлагащо влияние.
Вместо да изучаваме как тези общества са забогатели; какви са техните ценности; 

какво можем да научим, вместо да се “пазим” от тях

Да започнем със САЩ - които най-често са пяна на устата на нашите путинофили.
Най-великата някога военна сила е била към края на 19 век едва с 14-тата най-силна армия, след … България (според Хенри Кисинджър). На практика - изолирана от света и готова само за отбрана на своите брегове от външния свят. Едва в началото на 20 век, американският президент Теодор Рузвелт въвежда САЩ на международната сцена. Но не като завоевателна сила, подобно на Русия, а като балансираща конфликтите в други континенти сила - които имат потенциал да се пренесат към Америка и да заплашат нейния суверинитет и ценности. За целта - и до ден днешен - САЩ се намесват да помагат на страната обект на агресия.


Първият тест е войната между Русия и Япония 

през 1905 г. Русия е вече разглеждана с безпокойство, заради нейната безгранична експанзия в Източна Азия и потенциал на хегемон, който по-късно да заплаши и САЩ. Но тогава Япония удивително я разгромява, а Рузвелт я аплодира като вършеща тяхната работа. И той става посредник за сключване на примирие между двете сили, заради което получава Нобел за мир.

По-късно обаче Япония продължава своята експанзия и Рузвелт решава да я предупреди. САЩ вече са подготвени военно, за да бъдат реален фактор и изпращат край бреговете на Япония фрегата от 16 големи кораби, боядисани в бяло с послание за мир. “Америка, казва Т. Рузвелт, трябва да говори смирено, но и да носи голяма сопа”. 
Така по-късно САЩ се включват на страната на нападнатите държави - срещу Германия на два пъти, срещу Китай в Корея, срещу Северен Виетнам/СССР, срещу Ирак, заради Кувейт, срещу Русия днес.
Това е тяхната доктрина - за да се съхрани баланса на силите и световния ред. Разбира се, с някои особености, начиная с големия Уидроу Уилсън.
Но затова - по-нататък.

Б.Р. Коментарът е публикуван на фейсбук страницата на автора.