Коронавирусът даде нов тласък на апокалиптичните сценарии за бъдещето на България и ЕС. Ще засили ли корона-кризата разломите в нашите общества? Или ще ни направи по-добри и по-солидарни? Интервю с проф. Боян Знеполски за "Дойче веле".

В новата си книга "Епоха на разломи. Криза на идентичностите и социална критика", издателство "Изток-Запад", социологът проф. д-р Боян Знеполски разглежда кризата на колективните идентичности, която в последните години създава и задълбочава разломите в обществото. Пред Дойче Веле авторът посочва, че апокалиптичните сценарии за бъдещето на националните държави, но и на ЕС, в основата на които е коронавирусът, са всъщност част от тенденция, която поставя под въпрос моралните основания за съществуването на ЕС.

С проф. д-р Боян Знеполски разговаря Александър Детев:

Може ли да очертаете част от разломите, които визирате в новата си книга?

Книгата е посветена на връзката между кризата на колективните идентичности и кризата на социалната критика. Разломите са преди всичко разломи между различните социални категории и прослойки. Друг тип разломи са идеологическите разломи, които са все по-очевидни - между либералите и националистите например. Основният разлом е трудността ние да се идентифицираме с някаква общност - както на национално равнище, така и на равнището на професионалните групи, дори в приятелски кръгове и т.н.

Няма как да не Ви попитам и за актуалната ситуация: в миналото подобни разломи често са били оставяни на заден план, когато налице е била обща заплаха. Виждате ли подобно развитие при ситуацията с коронавируса?

В момента в България и в повечето европейски страни не сме достигнали пика на кризата. Така че можем да се надяваме, че тази криза ще доведе до по-голяма солидарност в смисъла на отговорност към другите. За момента не можем да кажем със сигурност какви ще са социалните резултати от кризата.

Бих пренесъл въпроса и на друга плоскост, на тази на Европейския съюз. Настоящата криза има пряко отношение към една тема, която засягам в книгата по друг повод. Това са апокалиптичните разкази за съдбата на собствената страна. През последните години, от икономическата криза нататък, в България има много силни апокалиптични разкази - как страната ще изчезне, как се задава и краят на ЕС и т.н.. Струва ми се, че кризата около коронавируса допълнително ще налее масло в огъня на този тип апокалиптично говорене. Вече има редица публикации, които казват, че тази криза доказва колко нежизнеспособен е Европейският съюз. В тях се твърди, че либерални демокрации се справят по-зле от друг тип политически режими като китайския, руския, южнокорейския.

Има и още един много важен въпрос: въпросът за солидарността в рамките на Европейския съюз и неговите морални основания за съществуване. Тази криза ни накара да мислим, че такива големи изпитания водят до капсулиране, до обръщане към собствения интерес и изоставяне на грижата и вниманието към другите. Точно това беше усетено в Италия. Там се надигат много гласове, че в кризата с коронавируса страната беше изоставена от ЕС.

Отвъд кризата с коронавируса, Западният свят никога не е бил по-здрав и по-богат от днес. А Европа, с помощта на ЕС като обединение, преживява и най-дългия период на мир изобщо. Въпреки това апокалиптичните сценарии и поляризацията заемат все по-сериозно място в обществения дебат. На какво се дължи това?

Това е въпрос, който отпраща вероятно към историята, към кризата на социалната държава през 1970-те години и установяването на един неолиберален модел на развитие. Модел, в който приоритет имат пазарите и икономиката и в който социалните връзки остават на заден план. Минимизиране на държавата за сметка на свободната икономика. Приоритет над частния сектор пред публичния. Тази логика със сигурност има пръст в днешните разногласия и днешната слабост на ЕС. Слабост не само на равнището на усещането, че ние сме недостатъчни сами по себе си. Дори могъщи страни като Германия в един момент имат дефицит на определени стоки, но също така и дефицит на определен тип нагласи - солидарност, желание за взаимопомощ.

Така че днешното усещане за криза има много дълга история. Парадоксът е, че материалният просперитет и мирът, които са безспорни и трябва да бъдат отчитани, не са единственият показател за здравето на обществата. Очевидно е, че има проблем на социалната свързаност. Един такъв пример е дългата криза във Франция с жълтите жилетки. Протест, който всъщност има много сериозни и дълбоки социални корени. 

В книгата обръщате особено внимание на протестите, в това число и тези в България през 2013 година. Как изглежда образът на протеста в България днес?

Не мисля, че днес има много оптимизъм, свързан с протестите. Аз все пак смятам, че протестите бяха важни и че те по някакъв начин белязаха българското общество. Но за много хора протестите не доведоха до конкретни резултати. Основното при тях според мен не беше непосредствената политическа ефективност, те не трябва да бъдат разглеждани като инструмент на пряко политическо въздействие. За мен те по-скоро са социални лаборатории, в които се експериментира с нов тип социални отношения и заедност. Отказът от партии, идеологии, йерархии, това, по което нашите протести си приличат с протестите от поколението "Occupy", са белезите на такъв тип социален експеримент. Опит обществото да експериментира с нов тип отношения, с нови социални форми. Това е залогът на тези протести, а не толкова техните преки резултати. В това отношение аз съм повече оптимист. Но ми се струва, че в България огорчението от неуспеха на тези протести преобладава.

В България е разпространено и едно демонизиране на протестиращите като "платени", непропорционално на подобни сюжети в останалата част от света. Защо?

Зимните протести през 2013 година оставиха съмнението, че са инструментализирани, че са използвани, въпреки че аз не бих казал, че те са изцяло манипулирани. Но и при летните протести имаше контрапротести, за които остана съмнението, че са организирани или платени. Разбира се, противниците твърдяха, че летните протести също са платени. Получили се амалгама между реални основания и фалшиви новини, която доведе до известно компрометиране на протестите. Аз мисля, че това са по-скоро медийни реторически стратегии, които за съжаление имат някакъв успех и доведоха до частичното компрометиране.

Кой разлом е най-голямото предизвикателство пред България и Европа?

Струва ми се, че реконструирането на обществата е акт, който ще се извърши едновременно на национално ниво и на равнището на Европейския съюз. Ние сме вече много свързани. Според мен, решенията на чисто национално равнище няма да имат бъдеще. Разломът, с който трябва да се борим, е едновременно разлом на равнището на колективната идентичност на нациите, членки на Европейския съюз, и разлом, който преминава и в самия Европейския съюз. Той е свързан с тези деления между Севера и Юга, между проспериращите и бедните страни. Аз разглеждам двата разлома като неотделими и разрешаването им е свързано.