„Ние се борим за политическа свобода и след като тя бъде спечелена, организацията ще загуби правото си на съществуване.„

Христо Матов, Македонската революционна система, ВМРО, 2001, с. 208.

С тези думи отпреди 112 години, един велик човек от Струга определя идеологията на ВМРО.

Създалата се ситуация на „Македония под робство“ (както я определя Павел Шатев) налага появата на революционната организация. Когато Македония бъде освободена, за нея ще важат принципите на либералната демокрация. „Политиката на терор“ (както пише Дънкан Пери) е реакция на държавния терор на Османската империя (по-късно на Сърбия и Гърция) и затова (организацията) е била антитерористична. Без презумпцията, че съществува държавен терор, революционната организация губи всякаква легитимност, пише в коментар за "Дойче веле" проф. Димитър Димитров, министърът в различни правителства на Република Македония и баща на днешния министър по европейските въпроси на Северна Македония.

Това е духът на първоначална стратегическа ситуация, когато се създава ВМРО. Но потомците на поколението на Матов днес са борци не в революционна, а в демократична система. При наличието на парламентарна демокрация възраждането на ВМРО противоречи както на революционната, така и на демократичната система.

За съжаление подобно възраждане на ВМРО се извърши и то в две държави с парламентарни системи – в Македония и в България. Тенденцията е да се стигне до паралелизъм, до две Македонии и две България. По една конституционна и по една противоконституционна.

В случая с Македония става въпрос за ВМРО-ДПМНЕ (Вътрешна македонска революционна организация – Демократическа партия за македонско национално единство). В България – за ВМРО-БНД (Вътрешна македонска революционна организация – Българско национално движение). Няколко други партии също посегнаха към абревиатурата ВМРО но споменатите две се открояват с влиянието, което успяват да наложат върху политиките в двете страни.

Първият въпрос, който възниква, е –

Какво цели си поставя ВМРО в условия на плурализъм?

В условията на плурализъм има място за неограничен брой партии, но не и за революционни организации. В тези условия ВМРО се сблъсква с принципите на конституциите на Македония и България, с тяхното членство в НАТО, с принципите на ЕС и най-вече с „македонската революционна система“, или нека го кажем, с историческата ВМРО.

Вредно и за двете страни е, че на тези „анти“ системни политически субекти се дават „народни“ гласове, че в македонския парламент ВМРО-ДПМНЕ има 44 народни представители (от 120), а в България лидерът на ВМРО-БНС е министър на отбраната и вицепремиер.

Изхождайки от името си, тези две партии, вместо да съсредоточат усилията си върху конституционните реалности на Македония и България и тяхното позициониране в региона, в Европа и в света, те се лутат из лабиринтите от миналото и търсят решение на проблеми, които на практика са решени в сегашната геостратегическа уредба на Балканите, на Европа и на планетата. Тази уредба не е създадена според плана на нито един определен играч, но такава, каквато е всъщност предлага най-благоприятното възможно решение и за двете страни. Доколкото е било възможно, това решение е вплетено в матрицата на историческото ВМРО.  Затова поставянето на пречки (пред европейската интеграция) на македонската държава и на добросъседските отношения между двете страни, призовавайки се на ВМРО, е пълен абсурд!

ВМРО-ДПМНЕ не признава договорите с България и Гърция, защото смята, че са предали името, езика и идентичността. Тук всичко е обърнато с главата надолу. Името наистина го изгубихме когато след известно забавяне кандидатствахме в ООН под референция „Бивша югославска република Македония“. Но с Договора от Преспа си го върнахме, макар с географската добавка „Северна“.

Тази партия се противопоставя толкова енергично на  Преспанския договор, който отвори вратата на Македония за НАТО и ЕС и допусна официалното представяне на македонския език в ЕС, колкото историческото ВМРО се е противопоставяло на пропагандата на „Гръцката борба за Македония“ (Makedonikos agon) и на гръцкия македонизъм, който проповядвал, че славяноговорящото население в Македония са потомци на древните македонци. ВМРО ДПМНЕ възприе  тази пропаганда в предизборната си програма „Възраждане в сто стъпки“ и в  проекта  „Скопие 2014“ (за преобразуване на облика на столицата с мегломански паметници на антични македонци – бел. на ред.).

Ако македонците са били такива, нито е щяло да го има историческото ВМРО, нито Балканските войни.  Македония е щяла да остане цяла, но да стане част от Гърция. Този троянски кон подметнат от Каравангелис бе възприет от Груевски и Мицкоски. Както някога от войводите Коте Христов и Вангел Георгиев, които преминали на страната на Каравангелис. В тази история няма място за Гоце Делчев. Затова саботажът на договорите със съседните страни е акт срещу (историческото) ВМРО и срещу държавата.

За щастие Гърция се отказа от своя македонизъм с Преспанския договор и призна правото на самоопределение, македонската нация и език, които не са от древен македонски, а от славянски произход. Но на тази инвестиция в дългоочакваното помирение, в перспективата за европеизация на региона и за създаване на европейска идентичност, неочаквано неочаквано се противопостави българската ВМРО. Днес тази партия се хвана за мантрата на гръцкия македонизъм „Den iparchi (no) makedonikos ethnos“. „Няма македонци, които не са гърци“. В случая нямало македонци, които не са българи.

Така двете партии адашки станаха съюзнички в оспорването на Преспанския договор. Едната, защото не бил достатъчно македонски, другата – защото бил прекалено македонски. В същината си това са две химери, които се отричат ​​взаимно, в периферията на невероятния подвиг, направен от България, Гърция и Македония, с цел да станат Балканите съставна част от европейската идея.

Преобърната история

„Какво е ВМРО?“ Това е Вътрешна македонска революционна организация. Какво търси такава в България? “ (коментарът е на читател на българския вестник„ Дневник “).

Името ВМРО – БНД е класически иредентизъм, във време, когато България и Македония са две престижни независими държави, членки на НАТО, едната от които е член на ЕС, а другата на път да стане такава, с помощта на тази, която вече членува в общността, и с която има Договор за приятелство.  Игнорирайки този реален резултат – съществуването на две държави – който продукт на едно вековно ходене по мъките, с шанс за се постигане едно общо бъдеще в ЕС, тази партия възприема една обърната история, която отрича реалната. След Берлинския конгрес нито „покровителят“ на славянските и православни народи, нито Княжество България могат да окажат решаващо влияние върху съдбата на земите върнатати на Турция. Това, което България не е постигнала с Балканските войни и с двете световни войни, Каракачанов иска сега да постигне, превръщайки ВМРО в българско национално движение, противно на реалната еволюция на историческото ВМРО.

„Вътрешните ни чувства и мисли – пише първият ѝ председател – се въртяха повече около общия български идеал – присъединяването на Македония към България. Но трябваше (…) да провеждаме реална политика – за автономия на Македония в нейните географски и етнографски граници.“

(Христо Татарчев, ВМОРО като митологична и реална същност, 1995, стр. 25)

Показанията на Татарчев вървят ръка за ръка със смяната на името на организацията. Първо тя фигурира като „Българо-македоно-одрински…“. Но по-късно  „български“ и „одрински“ са изоставени и са заменени „вътрешни“. Основателите на организацията се съобразяват с факта, че след конституирането си Княжество България се оказва в същата ситуация спрямо Македония като са били Гърция и Сърбия. Затова партията е  прекръстена на „Вътрешна македонска революционна организация“. Така че „Българско национално движение“, е прословута историческа фалшификация.

Днес ВМРО може да бъде само на страната на договорите за добросъседство. Съвременните Делчевци са тези, които работят за утвърждаването на договорите и се застъпват за линията  „обединени Балкани в обединена Европа“, както гласи девизът на Балканския политически клуб, иницииран от Желю Желев. Инструментализацията на ВМРО за блокиране на европейската интеграция на Македония, чрез злоупотреба с принципа за консенсус в ЕС, може да е само мероприятие на старата руско-сръбска инсталация.