Зоран Джинджич беше премиер на Сърбия от 2001 г. до 2003 година, когато беше застрелян. Обстоятелствата около убийството му и до днес не са ненапълно изяснени. Много негови съвременници го смятат за изключителен политик, макар той никога да не искаше да бъде възприеман като такъв, пише в коментар за "Дойче веле" Норберт Мапес-Нидек

Защото същият епитет - "изключителен" - се използваше и за опонента му Слободан Милошевич. Джинджич целеше точно обратното - да създаде повече нормалност в страната си. С други думи: една Сърбия, която вместо да се къпе в собствените си национални митове, да се занимава с икономическите и социалните си проблеми. И вместо да подклажда проблеми у своите съседи, по-скоро да вижда полезни модели при тях.

Човек с неоспорими качества

Като ръководител на сръбското правителство Джинджич беше изключение. Вместо да го последва в решителния му път към Европа, неговата страна избра постоянното люшкаше между Изтока и Запада.

Но като личност лидерът на Демократическата партия наистина се различаваше. Високообразован, напорист и уверен и в същото време честен и дружелюбен, добре изглеждащ и чаровен. Джинджич притежаваше спектър от качества и добродетели без аналог в световната политика. До голяма степен безкръвната революция срещу Милошевич, която той организира и оркестрира, се смята за неговия безспорен шедьовър.

След загубата на войната в Косово, автократът Милошевич беше сериозно отслабен. Но той все още разполагаше с контрол над властовия апарат и авторитетът му сред населението вече беше започнал да се възстановява. Точно тогава Джинджич създаде коалиция срещу него.

Дългата ръка на Милошевич

За да се увери, че зловещата тайна полиция на Милошевич няма да предизвика кръвопролития, той дори се срещна с лидера ѝ. С човека, който след това го уби.

Правителството, сформирано от Джинджич след свалянето на Милошевич, не разполагаше с почти никакви властови инструменти. Армията, полицията и значителна част от държавната администрация бяха лоялни не към държавата, а към Милошевич. И след неговото изчезване, те се съсредоточиха изключително и само върху собствените си интереси.

"Демократичната опозиция на Сърбия", която състави правителството, представляваше аморфна и разнолика група от дисиденти. Представители на крайнодясното и крайнолявото, които никога преди това не бяха се сблъсквали с избори. Джинджич, единствено със силата на своята харизма, успя да ги превърне в солидарна група. Той беше и авторът на политическите им лозунги.

Джинджич заложи изцяло на европейската карта. Неговото най-трудно решение - екстрадицията на Милошевич в Международния наказателен трибунал за бивша Югославия в Хага - бе представено, без какъвто и да е патос, като цената, която Сърбия трябва да плати за сближаването си с ЕС.

Германски възпитаник и доктор по философия

Джинджич е политически активен още от 16-годишна възраст. Той участва в студентските бунтове от 1968 г., които застигат и Югославия. Като студент в Белград  вече чете руски анархисти и се бунтува срещу застаряващото партизанско поколение на Тито. Именно във времената, в които то е хванало здраво страната в своята хватка.

През 1978 г. Джинджич защитава докторска степен по философия в германския град Констанц. След това учи при Юрген Хабермас, ръководител на Института за социални изследвания и един от лидерите на "Франкфуртската школа". С лекота се справя с теоретичните дебати на немски в германските интелектуални среди.

Когато се завръща в Белград към края на 80-те години, в неговия светоглед социалните утопии отдавна вече са отстъпили пред либералния прагматизъм. Въпреки това влиянието на германската университетска среда от 70-те години върху формирането на неговата личност е безспорно. След изборната победа над Милошевич през октомври 2001 г. Джинджич настояваше, че въпросът за предаването на властта трябва да стои над всичко. Включително над конституцията, която въприемаше като реликва от времето на Милошевич. В неговото съзнание революцията вече беше започнала.

Сам срещу всички

Не липсваха и нападки срещу "германеца", обвинения в корупция и критики за безпринципност. След като вкара американска тютюнева фабрика в деиндустриализираната си страна, контрабандистите на цигари го обвиниха в контрабанда на цигари. Казваха, че е избягал в Черна гора от бомбардировките на НАТО - в самото "гнездо на разбойниците". Разпространяваха се твърдения, че е сключил мръсна сделка с лидера на прословутите "Червени барети", отряда за убийства на Милошевич, в навечерието на големия бунт от 5 октомври 2001 година. Както и че по време на войната се е споразумял с съперника на Милошевич и лидер на радикалните сърби в Босна Радован Караджич.

Всъщност опозиционерът приживе не избягваше контакти с военнопрестъпници и олигарси. След като взе властта обаче, той не бе склонен и на най-малките отстъпки пред тях. Цената за неговата прямота се оказа животът му. Снайперистът, който на 12 март 2003 г. дебнеше срещу сградата на правителството в Белград и простреля смъртоносно Джинджич, беше заместник-началник на "Червените барети" .

След смъртта на "изключението" Джинджич парализиращата нормалност се завърна в Сърбия. Тя властва и до днес.