Александър Йорданов

Литературата е велик учител. Навремето комунистическият поет Георги Джагаров видя България като земя, колкото „една човешка длан”. И добави, че повече от това не ни е нужно. Преведено на политически език – нямаме териториални претенции към други държави. Било, каквато било – длан сме. През 1981 г. това стихотворение излезе в СССР в превод на Роберт Рождественский в книгата „Времена года”.

Казват, че руснаците обичат да четат поезия. Затова и приемам, че са прочели още тогава творбата на българския комунистически поет. Но каква поука откриват в нея за собствената си държава? Тя се е опнала като крава на поляна, разпростряла се е на огромна територия. Не длан, а цяло дланище. А очите на руснака продължават да греят с алчна ненаситност. Ламтят те за още и още територии.

Защо е тази алчност?

Защо не вземат акъл поне от един български комунистически поет, като от мен акъл не искат да вземат? Как да им го кажа по-културно – и Крим да върнат, и Донбас и Луганск да оставят намира, и от Осетия и Приднестровието да се изнесат, пак много територия ще имат, пак полегнала крава на поляна ще си останат.

Спомняме си за Еньо от повестта „Земя” на Елин Пелин – алчност, алчност и духовна съсипия. Еньовци са днес руските политици. Бас слагам, обаче, че между тях няма и един, който да е чел Елин Пелин. А какво благородно влияние би имала нашата хуманна българска литература върху дивата руска политическа душа? А?