Александър Йорданов

Никога няма да забравя този ден – 11 юни 1990 година. Това бе ден на огромно морално изпитание за цялата нация, ден, в който всеки откри отново себе си, ден – символ на свободолюбието и непреклоннността на млада България.

Днес, 24 години две години по-късно, все още нямаме отговор какво точно се случи в нощта на 10 срещу 11 юни. 1990 г. Моята позиция и тогава, и днес енепроменена:

ИЗБОРИТЕ ПРЕЗ 1990 Г. НЕ БЯХА НИТО ЧЕСТНИ, НИТО СВОБОДНИ.

Оказахме се впримчени в примката на умели комбинатори и фалшификатори, “колелце и винтче” в отвратителния Сценарий за запазване на системата, в невероятния план за перестройка по съветски образец, в опита да бъде спряно демократичното време на България.

В нощта на 10 срещу 11 юни пътувах с кола от Варна за София. Във Варна изборния ден бе приключил, чувствахме се победители. Всички мажоритарни мандати бяха спечелени от кандидатите на СДС. Но Националната телевизия и Радио позорно мълчаха за истината. Комунистите по сталински брояха гласовете.

Пристигнах в София призори. Пред парламента граждани неспали цяла нощ очакваха спасителна дума. Истинско развълнувано море. Тук бе най-умната и прекрасна част от българския народ. Тук бяха свободните граждани на България. Говорих с разтреперан от гняв глас, но исках да вдъхна кураж на всички, които останаха цял ден под палещето слънце с надеждата, че комунизмът няма да мине, че лидерите на СДС няма да се примирят с лъжата и фалша.За съжаление грешах – мнозина от тях бяха фалшиви, разбрахме го по-късно, трагично по-късно.

Болката стана още по-силна, когато видях сълзите в очите на хората блокирали улица “Раковски”. От страната продължаваха да пристигат информации за поредните манипулации, фалшификации и скандали в изборния ден. В централата на СДС течеше безкрайно заседание. Отвън хората очакваха спасително действие. Затворих се в редакцията на “Век 21” и написах един текст, който разпространих сред студентите в Софийския университет: “Изборите: нито честни, нито свободни!” Думите бяха емоционални, плакатни, но искрени:

“В България победата на демокрацията бе отложена за неопределено бъдеще. Милиони умни и честни хора се чувстват излъгани, разочаровани. Тяхната болка, техните сълзи са наша болка, наша тегоба. Към тези хора, към младостта и бъдещето на България ние се обръщаме днес:

-горе главите, приятели!

-ние вече сме граждани и гражданското ни чувство подсказва истината, че изборите не бяха честни, не бяха свободни!

-ние не можем да се примирим с изборните резултати!

-за нас демокрацията и човешкото достойнство нямат алтернатива!

-времето е наше и гражданското неподчинение е пътят към свободата!”

Късно следобед – митинг пред НДК. В морето от развети сини знамена се четеше големия въпрос – накъде? Изсипваха се слова, във въздуха витаеше нашата “нежна революция”. Липсваше Вацлав Хавел, липсваше Валенса. Липсваше човекът, който да каже баста на гаврата с гласа на хората. Лидерите успокояваха, омаловажаваха, обещаваха. И вече виждаха своите депутатски кресла. И в този труден, объркан час, когато примирението и възмущението вървяха ръка за ръка българските студенти се явиха на своя 

исторически изпит – изпит по демокрация

На 11 юни, привечер, след безплодните слова, започна студентската стачка. Започна някак неочаквано, но твърдо и решително – така, както започват всички велики дела в историята. Спомням си и до днес уплахата и колебанието у някои “лидери” на СДС. Особено на посветените в Сценария. Спомням си и горещия дебат в ръководството на СДС - да се подкрепи или не студентския протест. Някои от дебатиращите имаха не лица, а маски. По-късно маските започнаха да падат. И докато мъдрите “умуваха” талантливите деца на България с непозната нам решителност, с воля и себеотрицание се изправиха срещу фалша и лицемерието на компартията, срещу лъжата и бездарието на системата. Вестник “Век 21” стана трибуна на студентския протест. Това бяха безсънни нощи и горещи дни.Студентите бяха подкрепени от своите преподаватели, от български писатели и поети, от интелектуална и демократична България. Лидерът на полската “Солидарност” Лех Валенса чрез “Век 21” изпрати телеграма: “…отказът ви за влизане в коалиция с комунистите и активността на вашите избиратели и младежта ще доведат до това, че успехът на БСП ще се окаже пирова победа. Ние сме с Вас и в добри, и в лоши дни.”

Студентската стачка сложи началото на най-прекрасното българско лято – лятото на нашето недоволство. Тя стана символ на непримирението с фалша, с манипулацията и лъжата. Тя носи своето послание и днес. Защото студентите нарушиха теорията за “мирния преход”, но извършиха наистина преход. Поне в мисленето на онази, еснафски унесла се в дълбок сън България, която вечно чака някой отгоре да и спусне “добрия живот”.

На 4 юли Председателят на Комитета за телевизия Павел Писарев подаде оставка. Два дни по-късно протестът принуди и президента Петър Младенов да подаде оставка. Двигател на тази революция бе истината. Така се нарече и нейната първа крепост – “Градът на истината”. Днес малцина са тези, които все още вярват, че с истината може да се участвува в политиката. Настъпи друго време, в което свестните считат за луди.

На 11 юни 1990 г. българските студенти се явиха на съдбовен за България изпит. И го издържаха с отличие.

От Фейсбук страницата на автора