Борис Христов

Слезе от хълма и тръгна нанякъде -

потъна баща ми в тревите зелени.

Вече двайсет години аз го очаквам

и от двайсет години мама се жени.

Самотни и тъжни дохождат мъжете -

причесани меко, с походки красиви.

Говорят, сами си предлагат ръцете.

А тя и не иска да знае. Щастлива

излиза навън и се рови из двора,

ходи донякъде - с мляко се връща,

сяда на прага, с тишината говори...

Откакто я помня, все си е същата.

Но някой ден ще пристигне жениха

и ще приседнеме в стаята трима.

Тихо ще вият кларнетите, тихо

ще бъде в душите ни - ще мълчиме.

Трохите той ще реди, тя ще го гледа.

Най-после ще заговорят за здравето.

Ще оживее нашата къщица бедна,

ще си тръгна тогава - ще ги оставя.

Ще поплаче на прага моята майка

и ще си легне бавно в нощта

до кроткото рамо на непознатия

и до сърцето на мъртвия ми баща.