До 1929 година Югославия е "Кралство на сърбите, хърватите и словенците". Отделните ѝ съставни части трудно биха могли да са по-различни - като култура, етнос или религия. В този съюз влизат две (от 1878 г.) независими държави (Сърбия и Черна гора), обединени с области или региони, които дълго време са били или част от Хабсбургската монархия (Хърватия, Словения и Войводина), или - до 1912 г. - от Османската империя (Македония, Косово, Санджак). Босна и Херцеговина пък - османска още от 1463 г. - се управлява след 1878 от Австро-Унгария, за да бъде по-късно (1908) анексирана. Далмация (дълги години част от Венеция) преминава през 1815 окончателно към Австрия.
Голямо е културното, етническото и религиозното разнообразие в новата държава, а то носи със себе си и значителни различия - в социално-икономическо развитие, в правото, образованието и здравеопазването. Единственият общ признак между тези иначе твърде хетерогенни области е фактът, че в тях живеят основно южни славяни, откъдето всъщност произхожда и името на държавата Югославия.
Исторически шанс
Първата световна война създава възможност за ново разбъркване на картите - в цяла Източна Европа. И сърбите се възползват от този исторически шанс: окрилени от първите военни победи срещу Австро-Унгария, на 7 декември 1914 те обявяват една от военните си цели: "Освобождаването и обединяването на всички наши несвободни братя - сърби, хървати и словенци". До края на войната обаче южнославяните от районите, които са част от Австро-Унгария, остават верни на Дунавската монархия, и чак на 29 октомври 1918 година те провъзгласяват "Държава на словенците, хърватите и сърбите", която на 1 декември 1918 година се обединява в един още по-голям съюз, включващ вече Сърбия и Черна гора.
Между двете световни войни Югославия се сблъсква с огромни проблеми - интегрирането на толкова различни народи и региони се оказва Херкулесова задача. Те се усложняват и от етническата структура на населението - всички източноевропейски страни имат малцинства, които им създават допълнителни проблеми. Но най-големият проблем на Югославия е този, че в новосъздадената държава нито един от етносите не представлява доминиращо мнозинство: при създаването на съюза, сърбите са съставлявали около 40% от цялото население, следвани от хърватите (23%) и словенците (8 процента). Към тях се прибавят и редица други по-малки или направо незначителни народностни групи.
Имагинерната нация и въпросът за лидерството
Но в държавни съюзи като Югославия, състоящи се от отделни национални държави, е от изключителна важност да има една водеща нация. В случая с Югославия това се постига чрез създаването на една имагинерна славянска нация от три народности групи, към която са прикачени също и мюсюлманите, македонците и черногорците, които по онова време не са били признати за народностни групи. Това по-късно се оказва огромна илюзия, тъй като сърбите, хърватите и словенците вече са успели да развият в достатъчна степен своя национализъм, от който обаче те не желаят да се отърсят в новата държава.
А в нея всички се оказват недоволни: сърбите се смятат за нейни основатели, дали и най-много жертви във войната в името на нейното създаване. В този смисъл те очакват от другите народи в общата им държава да им признаят лидерството, както и тяхната благодарност за това, че са освободили другите народи от чужди зависимости. Вместо благодарност обаче те срещат враждебно отношение: хърватите се чувстват политически ощетени и икономически експлоатирани; македонците и албанците пък бързо установяват, че са дискриминирани и с орязани възможности за равноправно участие в процесите; словенците - за разлика от хърватите - демонстрират по-висока степен на сътрудничество и донякъде успяват да прокарат някои от своите интереси. Но и мюсюлманите се възползват от системата, опитвайки се да дърпат конците така, че и на тях да им бъде отредена някаква роля в процесите.
Формулата за интеграция
След войните (1941-1945) социализмът създава идеологическата формула за интеграция в нова Югославия: федералното устройство на съюзната държава трябва да потуши националните недоволства от периода преди войната. Но още в началото на 1960-те години отново лъсват различните интереси на отделните съюзни републики - както и между двете световни войни, отново икономически въпроси играят централна роля. Тогава тези разногласия все още не поставят под въпрос съществуването на съюзната държава. Голямата криза от осемдесетте години на миналия век обаче отваря широко вратите на недоволството, недоверието и взаимните обвинения на етническа основа, а краят на Студената война и на политическите блокове в Европа правят така, че твърде различните интереси на отделните републики отново излизат на преден план.
Останалото е добре известно: разпадът на Югославия преминава през кървави войни за независимост - между 1991 и 1995 и след това през 1999-а. Днес толкова много граници разделят южните славяни, колкото никога преди в историята.
(източник: Дойче веле)
Още от Свят
Румъния избира президент
Кандидатите за президентския пост са 13
Британският министър Пат Макфадън: Русия е агресивна и безразсъдна в киберпространството
Кремъл е дал на „неофициални хактивисти“ картбланш за безнаказаност
Конференцията по климата: ООН одобри 300 млрд. долара за бедните страни
Споразумението от Баку увеличава сумата, която развитите страни трябва да предоставят - сега тя е не по-малко от 300 милиарда долара годишно до 2035 г.