За прайда, княгинята и вавилонската кула на омразата, която е поробила България

Илиана Славова

Много жлъч се изля около София прайд и Шествието за семейството. Дори нещо толкова лично като интимните си отношения успяваме да политизираме и да се разделим на Монтеки и Капулети. Разбира се, зад двете прояви стоят реални социални проблеми, затова и подобни теми стават обект на публични събития. Дали не можем да ги изговорим цивилизовано? И с емпатия, вместо с омраза.       

Едната страна казва – у нас хомосексуалните вече не са дискриминирани, защо са тези демонстрации? Като цяло не са, но не се радват на онази толерантност, която би ги накарала да се чувстват свободни от обругаване. За много от тях психологическата бариера да се заявят пред другите със своята идентичност все още е проблем. Реално 

имат нужда от масова съпричастност 

и адреналин, за да съберат смелост. Не искаме ли точно това – когато такива хора заемат политически и обществени позиции да не крият своята хомосексуалност, за да не бъдат изнудвани? Да вземат решения по съвест. 

Разбира се, в търсенето на права понякога преминават граници на допустимост, което неизбежно поражда ответна реакции. Както с идеята майката и бащата да се наричат Родител 1 и Родител 2. Ако отнемеш на обществото нещо толкова архетипно, разграждаш хилядолетните му устои. Как би се отразило това на децата? Ако сега през криза на идентичността преминават десетте процента хомосексуални хора, не рискуваме ли и останалите 90% да изпаднат в такава криза? Няма как да решаваме проблеми на малцинствата, афектирайки с тях цялото общество.

Това обаче оправдава ли проявите на омраза? Какво ще правим с тази омраза, ако се окаже, че нашият брат, сестра или детето ни е с хомосексуална ориентация? Мнозина казват: „Ще му вържа два шамара и ще се оправи.“ Ами няма. Защото не е въпрос на личен избор, а на физиология. Хомосексулността не е синоним на поквара, макар да не я изключва, както е и при хетеросексуалните хора. Нетрадиционните двойки също могат да изграждат стабилни дългогодишни връзки. Не искаме ли това за близките си?  

Вярно, в тийнейджърска възраст някои решават да пробват „и това“, за да опитат всичко. Ужасът на немалко родители. Но и в този случай изходът не е в шамарите. Може да последва обратен ефект. Отхвърлянето от най-близките може да тласне детето в посока, която дори не е неговата.

И в крайна сметка, ако ще съдим от християнски позиции, 

има ли нещо християнско в това да се мразим? 

Другият лагер в уеб престрелката изля тонове от сарказъм срещу Шествието за семейството и особено срещу странната поява на княгиня Калина. Родиха се анекдоти за всякакви субстанции, обясняващи походката ѝ. Всичко е възможно, но се чу също, че има здравословен проблем. Ако е така, присмехът е меко казано неуместен. Беше облечена в националните цветове, със забрадка – и това беше осмяно. Само че тя се е появявала с кърпа на главата и без специални поводи. Не е позьорство, а експресивен стил. Никога не се е побирала в канона на монархическите фамилии. Ако организаторите бяха осмислили това и не я бяха строили пред гвардейски оркестър, събитието можеше да изглежда различно. 

Можеха да покажат християнските традиции 

и приемствеността с Царство България, и без толкова помпозност. 
Християнското семейство наистина е кауза във време, когато семействата масово се разпадат, не само у нас. Достойна е за уважение, не за присмех. Но не може да бъде кауза на инат. Ако искаме да я почетем на специален ден, църковният празник е на 21 ноември. Няма нужда от демонстративни шествия, организирани специално срещу прайда.  

Другият момент е 

политическата мотивация зад това събитие 

Ако допуснем такава, би било нормално да е просто консервативна, както тази зад прайда е либерална. Но в среди, подкрепящи шествието, бушува омраза срещу Украйна. Как се съвместява това със събитие, заявено като християнско, с официалното участие на църквата? Християнско ли е да мразиш страдащите – особено народ, който се отбранява срещу агресор? Нима украинците не защитават своите семейства? Как излизаме в защита на семейството, толерирайки избиването на украински бащи и майки, и дори деца? Безразлични към сълзите на сираците. Наистина е парадоксално докато прайдът празнува любовта събитието, заявено като християнско, да страда от недостиг на любов. Но и това няма да се поправи с жлъч и сарказъм от другата страна. 

Големият проблем е, че разделенията в обществото ни се задълбочават, а общуването в интернет ги довежда до истеричност. Ако тази тенденция не бъде пречупена, отиваме към обществен разпад. Имаме избор – да говорим за различията си без да враждуваме или да живеем във вавилонска кула, в която никой не разбира езика на другия и отказва да го разбере.