Ще бъде ли подпален отново Храмът на разума на Западната цивилизация или ще успеем да се задържим на ръба на катастрофата

Филип Зидаров

За онзи от древността, за когото разказва Херодот, всеки грамотен вероятно е чувал – силно желаел да се прочуе, горкият, и да остане в историята, но нямало с какво, та затова подпалил храма на Артемида в Ефес – едно от седемте чудеса на стария свят. И взел, че останал, въпреки че след неговата екзекуция името му било осъдено на damnatio memorae – изтриване от социалната памет. Но историята като че ли притежава мазохистичната нужда да съхранява имената на злодеите. 

Случки от такъв мащаб често се превръщат във философски притчи за  същността на натурата человеческа. През 19-ти век поуката от фабулата е поетично преразказана от Ханс Кристиян Андерсен в една от неговите прочути приказки, „Най-невероятното“: 

...Онзи, който извърши най-невероятното, ще получи ръката на царската дъщеря. Мнозина се впуснали в състезанието с какви ли не чудати хрумки. Накрая мъдреците отсъдили, че най-невероятното е създаденият от един от кандидатите смайващ, голям часовник под стъклен похлупак, показващ 12 живи картини с фигури, можещи да говорят и да пеят. Но внезапно се появил юначага с брадва в ръце и с вик „Аз ще извърша най-невероятното!“ натрошил на парчета чудната творба на изкуството. „Това наистина е най-невероятното!“ – отсъдили тогава мъдреците...

Името на кандидата за Нов Херострат е вече също широко известно: Путин, Владимир Владимирович. Той, някогашният никому известен офицер в резидентурата на КГБ в Дрезден, в някогашната ГДР, впоследствие изтикан от странните приумиците на съдбата до наследник на някогашните генерални секретари и президенти на някогашния СССР. Посветен на своята идея-фикс - да стане и остане като Великия възстановител на могъществото на Вeликата Руска империя. Нещо като: Let’s make Russia great again too! А пък ако това не се окаже възможно, за да може да се прочуе все пак, поне

да се опита да подпали храма на разума и да унищожи целия свят

чието съществуване „няма да има смисъл без силна Русия в него“ (цитат, Путин).

Коренът на постъпките на всеки Херострат в историята се оказва идентичен – те винаги са резултат от тежък, дълбоко загнезден комплекс за малоценност, преобразуван в мегаломания. Има един забавен анекдот за съвета, даден от професор по рисуване на неизвестен, роден в Австро-Унгария младеж на име Адолф Хийдлер (преди да пооправи фамилията си с по-мъжественото „т“), след двата му неуспешни опита да бъде приет във Виенската художествена академия: „От Вас господине, художник едва ли ще стане. Защо не се пробвате в политиката?“ 

Изворите на винаги шумно прокламираната, болезнена и агресивна „национална гордост“ на руския (а в продължение на седем десетилетия съветския) човек също могат да бъдат ясно разчетени: Усещането за бедност и осъзнаване на собствената незначителност. Оттам и лютата народна омраза към другия, различния – по-богатия, по-образования, по-знаещия и по-можещия, към съмнителните иностранци и родните им съюзници - буржуи и прочие „предатели“. Разбира се, също и на най-високо държавническо ниво – с вековния напън към проливите, към топлите морета, с налудничавите мечти за новия православен „трети Рим“, именуем Москва, за самодържавна империя - хегемон на вси славяни и на каквото още може да се завладее в Европа и не само там, за световна революция и прочия, и прочия. А и как иначе? По едно време това беше едната шеста от земната твръд, призвана да обедини пролетариите от цял свят, защото била, кой знае как, тяхна родина. Затова и съветският слон винаги беше най-големият слон, съветското джудже – най-високото, а всички технически благини на новото време ги бяха измислили скромни руски мужици, а не някакви си там братя Райт, Едисън или Маркони. Нито пък е толкова странно, как през 1961 г., след полета на Гагарин, на Червения площад носеха лозунг с надписа „Космос - наш!“, а напоследък си поискаха обратно продадената преди 150 години на американците Аляска... Всъщност, нищо ново под слънцето: Пак от това време - 1866 г., датира така популярното в Русия четиристишие на Фьодор Тютчев:

"Умом — Россию не понять,
      аршином общим не измерить:
У ней особенная стать —
      в Россию можно только верить."

Ами да, естествено – рационалните обяснения отсъстват, защото не са и нужни. Изтрити са от реалността и заменени от фанатичния плам и беззаветна вяра на обладателите на неразбираемата руска душа.  

Така и с младия лейтенант, именуем Владимир Владимирович. Влязъл по собствено желание в редовете на КГБ, през 80-те години, той се оказва на работа като агент в тогавашната Германска демократична република. Демократична, сиреч комунистическа и под съветски контрол, ама съвсем не е като в „широка страна моя родная“ - там улиците са чисти и прозорците се мият всеки ден, а хората се усмихват един на друг и поздравяват непознати. Неестествено, някак, нередно. А върховното унижение за него настъпва, когато три седмици след падането на Берлинската стена, на 5 декември 1989 тълпата обсажда и се готви да щурмува централите на ЩАЗИ и КГБ в Дрезден. Командващият офицер Владимирович успява някак временно да отклони нападението, но и звъни за помощ от близката съветска военна база. Но оттам идва шокиращият отговор:

„Без нареждане от Москва не можем да сторим нищо. Москва мълчи“

Такова изживяване положително трябва да е било дълбоко травмиращо за всеки закърмен с призрака на комунизма и израсъл с вярата в „могъщия Съветски съюз“. Тогава, в Дрезден, Владимирович сигурно си е казал: „Ще направя така, щото Москва никога повече да не мълчи“. Но защо ли всичко това напомня на събития от европейската история на 20-ти век и възхода на неосъществилия се художник, еволюирал в политик - хер Адолф и неговата национал-социалистическа германска работническа партия (NDSAP  -абревиатура на нацистката партия), която изгрява и идва на власт с идеология, основана върху емоциите на победените и унижените. За всеки, който би искал да сравни историческите събития, действията и риториката на днешна Русия, показват поразително родство с онези в Третия райх. Злощастният за съветите край на Студената война, загубата на източноевропейските сателити, унизената и разпарчатосана след Беловежките споразумения империя, отчаяно очакваща появата на новия си вожд на народите, нов богатир, новия Иля Муромец, който да я върне в клуба на (най-) великите световни сили. Как? Формулата е изпитана: национализъм, шовинизъм, патриотизъм („последното убежище на негодника“, изречено в Англия още през далечната 1775 г. от знаменития интелектуалец Самюел Джонсън), ксенофобия. И идеалната комбинация от всичко това – фашизъм. Точно отговарящ на символа, носен от древноримските магистрати, безмилостните ликтори - фашиото, свързания сноп пръчки със секира по средата, концентриращ „здравите сили“ в безпощаден юмрук на класата или меч на справедливото възмездие и унищожаване на „врага“. Затова и идеологът на възраждането на руската мощ и интелектуален гуру на Владимирович е именно Дугин, Александър Гельевич, съосновател след разпада на СССР на движението национал-болшевизъм и хранител на идеята за мечтания поход срещу „либералния тоталитаризъм“ на злия Запад. Аналогиите с теоретика на национал-социализма Алфред Розенберг и с идеологическата рамка на неговите виждания, събрани в неговата книга „Митът на 20-ти век“ (1930 г.), са стряскащи – ксенофобия, експанзия и омраза към „гнилия дегенерирал модерен свят – Запада“. Както е идентичен и техният корен – поражението в Голямата война, пропадането на кайзеровия Втори райх, националното унижение във Версай, стремежът към възмездие. След неуспешния опит за „национална революция“ с Мюнхенския пуч от ноември 1923 г., несъмнено инспириран от „Похода към Рим“ на доскорошния социалист Бенито Мусолини предишната година, фюрерът отначало е почти „демократ“ – осъществява своята национал-социалистическа революция в рамките на конституцията на Ваймарската република. Неговите „обединяващи масите“ послания превръщат NDSAP в най-голямата партия в райхстага и тя печели парламентарните избори през 1933 г. Развитието на събитията не оставят на президента - престарелият фелдмаршал фон Хинденбург, друга опция, освен с известно отвращение да назначи Хитлер за канцлер на Германия. 

Но както всяка уважаваща се лисица, оказала се в кокошарник, „водачът на германският народ“ действа бързо и ефективно - най-напред смазва всяка легална опозиция, след това, обявил началото на Третия райх, отменя клаузите на Версайския договор, ремилитаризира Германия, завзема демилитаризирания ляв бряг на Рейн и областта Саар след референдум, приема Австрия „обратно в Райха“, присъединява чешката Судетска област, защото е населена от германци, блъфира и на изток, и на запад, като превзема все повече „изконни немски земи“, а когато този метод се изчерпва, не се поколебава да „продължи политиката си с други средства“ (Клаузевиц).

Храмът на разума на Западната цивилизация е подпален за пореден път

Младият Владимирович бързо усвоява уроците на германските партайгеносен. Отначало той е убеден пост-съветски демократ, а след стажа в КГБ и в криминалната по своята същност администрация на ленинградския кмет Анатолий Собчак, се издига до заместник в президентския щаб и шеф на Федералната служба за сигурност. След въртележката от често сменяни от Елцин глави на правителството, незабележимият служител напълно неочаквано се събужда министър-председател. А в процеса на оказалата се непригодна да се реформира в демократична държава бивша евроазиатска империя, още по-изненадващо физически и емоционално престарелият президент на пост-съветска Русия назначава Путин за свой приемник. Дали и той го е направил с известно отвращение? Не знаем.

Но добрият подражател също след период на демонстрирана добронамереност към Запада до степен на готовност за сътрудничество с НАТО, до флиртуване с някакви намеци за присъединяване към алианса (!!!), бързо еволюира от полоитик до вожд, превърнал своята партия "Единна Русия" в доминиращ в страната фактор, променил конституцията ѝ така, че да му осигури на практика доживотно управление, премахнал реалните и потенциалните си опоненти и след знаменитата си, изказана през 2005 г. мантра, че „разпадът на СССР е най-голямата геополитическа катастрофа на века“, започнал своя личен кампф (борба - б.а.) за обратно завладяване на частите от предишния съветски райх. След Чечня и окупацията на Абхазия и Северна Осетия, анексирането на Крим е болезнен аналог с аншлуса на Австрия, а паралелите на „присъединяването“ на източните рускоезични и окупираните украински области - съпоставими със съдбата на Судетите, са повече от драстични. И още повече, самата инвазия в Украйна, определяна от агресора като „изкуствена държава“, подготовката и целите на която бяха категорично отричани са все събитията, като че ли идентично повтарящи онези от есента на 39-та година. 

В своя  дневник външният министър на Италия - зетът на Мусолини граф Галеацо Чано, на 11 август 1939 документира разговор край Залцбург г. с колегата си по ранг: „Е, Рибентроп, сега какво искате - Коридора и Данциг ли?“ Преди да отговори, райхсминистърът го фиксира със своя студен, метален поглед: „Вече не. Искаме войната!“
И той, създателят на „хилядолетния райх“, си я получава. Войната, която трябваше да установи тоталитарната нацистка империя със „световна столица“ Германия, за която Алберт Шпеер вече бе изготвил подробен архитектурен макет. Резултатът от опита беше

разрухата на част от света и 60 милиона загинали. 

Постига я вербализирана като „специална военна операция“ и новият възстановител на Русия, в похода си да „денацифицира и демилитаризира“ държавите, неприемащи неговия агресивен великоруски национализъм.     

Неспособността на днешните „гнили западни демокрации“ да спрат новия рушител на света Адольф Владимирович, опитващ се да се намести в ботушите на своя именит тевтонски предшественик, патетично напомня на късната реакция на същите тези демокрации през 30-те години на ХХ век. Или може би не съвсем – с изключение на някои съхранени тук-таме по света авторитарни режими или на хранещите носталгични чувства към социализъм от съветски тип, целият цивилизован свят вече започна да демонстрира умерената си готовност да попречи на възраждането на призраците от миналото. Припомнянето на това минало понякога може да помогне то да не се повтори в настоящето. В противен случай оставащата зловеща алтернатива е на възродената тирания като онази, блестящо описана от Джордж Оруел в „1984“: „Който владее настоящето, той владее миналото, а който владее миналото, владее и бъдещето“. А режимът на Путин, превърнал лъжата в своя политическа докрина, целеносечно изповядва тъкмо този принцип. Опиянението от национализма и неговия синоним - нацизма, се е доказал във времето като истинския „опиум за народа“, способен да го завлече в своята различна от разума реалност. Само така може логично да се обясни до голяма степен масовата подкрепа за ирационалните програми на вождове, търсещи „възстановеното величие“ на една или друга идеология или нация. Идеален допълнителен катализатор се оказва формулата за „обкръжената от врагове страна“, целящи нейното унищожение. По-рано това беше капитализмът, тръгнал на кръстоносен поход да задуши съветската власт, след това ненавистния на СССР империализъм, сегашният враг на Велика Русия е „обединеният Запад“. Удобно обяснение.

Но нека пак да се върнем на темата за поуките на историята, които в случая се превръщат в аналози, чието отминаване единствено би докарало нови беди. Любопитна е вековната руска фиксация към всичко германско, започнала след отварянето на Московия към Европа с Петър I. В скоби, но неслучайно може би, в жилите на руските монарси от Екатерина Велика нататък вече не тече нито капка руска кръв. Въпреки водените с Прусия и с двата Райха войни, любовта (често несподелена) към германския брат никога не се е губила. Така както показват фактите, особено по отношение на теорията и практиката на национал-социалистическия опит. Заради общия социалистически и националистически корен, идеологическият враг – германският „фашизъм“ (колкото и исторически да е неточна подобна формулировка), се оказва огледален образ на далеч по-бруталния си аналог – комунизма. През недългия период на дружба между двата режима, между пакта Рибентроп-Молотов и 22 юни 1941 г., вождовете на двата временно съюзени еднопартийни мастодонта, докато се дебнат един друг, си разменят куп любезности. Страниците на „Правда“ от онова време свидетелстват:  

"Правда" №353, 23 декабря 1939 года     
Господину Иосифу Сталину.  Москва.

Ко дню Вашего шестидесятилетия прошу Вас принять мои самые искренние поздравления. С этим я связываю свои наилучшие пожелания, желаю доброго здоровья Вам лично, а также счастливого будущего народам дружественного Советского Союза.
                                                                                       Адольф Гитлер.

Господину Иосифу Сталину. Москва.

Памятуя об исторических часах в Кремле, положивших начало решающему повороту в отношениях между обоими великими народами и тем самым создавших основу для длительной дружбы между ними, прошу Вас принять ко дню Вашего шестидесятилетия мои самые теплые поздравления.

                                                                                       Иоахим фон-Риббентроп.
                                                                                       Министр иностранных дел.

"Правда" №355, 25 декабря 1939 года     
ГЛАВЕ ГЕРМАНСКОГО ГОСУДАРСТВАГОСПОДИНУ АДОЛЬФУ ГИТЛЕРУ
                                                                                       Берлин
Прошу Вас принять мою признательность за поздравления и благодарность за Ваши добрые пожелания в отношении народов Советского Союза.

                                                                                       И. Сталин

ГОСПОДИНУ ИОАХИМУ ФОН РИББЕНТРОПУ           

Берлин

Благодарю Вас, господин министр, за поздравления. Дружба народов Германии и Советского Союза, скрепленная кровью, имеет все основания быть длительной и прочной.
                                                                                                И. Сталин

„Скрепената с кръв“ дружба безспорно е съвместното нападение и разделяне на Полша според тайния протокол на пакта, а кръвта на 22-те хиляди избити от НКВД в горите край Катин и другаде пленени полски офицери и цивилни, я сродява допълнително. Демонстрациите на взаимна любов раждат и примери на комично-абсурдистки хералдически самодейности като петолъчката със сърпа и чука и свастиката в „арката на победата“ от съвместния парад на частите на Вермахта и Червената армия, проведен в Брест на 22 септември 1939 с генерал Гудериан и комбриг Кривошеин на трибуната.

Несъмнено братя по оръжие. 

За войната на Владимирович, обаче, са показателни редицата нарочни или (не)случайни съвпадения с примерите за подражание. Някои от тях:

- Представянето като причина за инвазията „дискриминация и геноцид“ спрямо руското малцинство в Донбас и други части на Украйна. 

- Опитът да се повтори блицкриг-тактиката на Вермахта, завършила злощастно с провалените танкови настъпления към Киев и Харков. 

- Отвличането на възрастни и на деца от временно окупираните територии и депортирането им във вътрешността на Русия.

- Прилагането на въздушен терор спрямо граждански обекти и цивилното население.

- Нарочното унищожаване на паметници на културата.

- Целенасоченото разрушаване на колкото се може повече обекти от икономическата инфрастуктура на Украйна, целящо обричане на населението на глад и студ.

Още по-интересни са онези събития и развития от историята на Третия райх, които приличат на точни повторения: 

- Идеологията и пропагандата, гръмогласно осъществявани от „втория човек“ във вътрешния кръг и когато се наложи - резервен президент Дмитрий Медведев, чиито налудничави тезиси и заплашителен език силно се родеят с риториката на доктор Гьобелс. Ролята на Медвежонок в пропагандната война основно се свежда до това да сипе люти закани към „злия Запад“, който скоро ще си плати, унищожен с „тотална“ Трета световна война.

- Възникването на частната армия „Вагнер“ и премахването на лидера й Евгений Пригожин в момента, когато тя се оказва заплаха за вожда и неговото обкръжение и невероятната прилика със съдбата на щурмовите отряди на SA и ликвидирането на техния създател и водач Ернст Рьом в „нощта на дългите ножове“ през 1934. 

- Отглеждането на верен до гроб подчинен идеологически съюзник (Беларус) по подобие на оста Рим – Берлин и още един в Далечния Изток (вместо Япония – Северна Корея), плюс още един потенциален идеологически събрат на азиатския континент - желан, но с твърде несигурна степен на лоялност (Китай).

При толкова много драстични съвпадения, съвсем основателен е страхът на Владимирович от повторение и спрямо неговата свещена личност на офицерския заговор от 20 юли 1944 г. А вероятността това да се случи отново, на фона на затъващата в тресавището на самоунищожителна война държава, никак не изглежда нереална.

Оставащите пред съвременния кандидат за установяване на нов световен ред перспективите са общо взето две: 

Едната е, ако не сполучи, заради западната помощ и решителността на защитаващите се, да съкруши и завладее Украйна, както и следващите стратегически за империята си цели, конфликтът да продължи да мъжди в образа на безсмислена перманентна война, като описаната в „1984“ между двете останали световни супердържави Евразия и Океания.

Другата е мечтата на всеки изпитващ самоуважение Херострат: „Мы на горе всем буржуям, мировой пожар раздуем!“ (Александър Блок, „Дванадесетте“). Титла, от сорта на „унищожител на светове“ несъмнено звучи като най-висшата степен в пироманската ложа. В своето обръщение от 21 септември 2022 Путин е пределно ясен: „Ако териториалната цялост на страната ни бъде застрашена, ние със сигурност ще използваме всички средства, с които разполагаме, за да защитим Русия и нашия народ. Това не е блъф“.

Нека отново да потърсим аналог с историята. Три дни преди нахлуването в Полша и обявяване на войната, в доклада на посланика на Великобритания Невил Хендерсън до външния министър лорд Халифакс за разговора с Хитлер, проведен на 28 август 1939 в райх-канцеларията в Берлин, се казва:  „Хитлер заяви, че не блъфира и че ако някой смята, че той блъфира, прави голяма грешка“. 

Такава повторена днес грешка може да се окаже съдбоносна за човешкия вид и за неговото оцеляване. Ако по време на Втората световна война, Германия, където по програмата работеха забележителни физици като Курт Дибнер, Вернер Хайзенберг, Ото Хан, Валтер Боте и Георг Дьопфел, бе успяла да изпревари Опенхаймер и колегите му от проекта „Манхатън“, фюрерът вероятно нямаше да се поколебае да превърне своето „оръжие на възмездието“ в атомна бомба и да го използва. Въпросът сега е, как и кога новият вожд, в момент на отчаяние, може да стигне до нуждата и желанието да „защити съществуването“ на владенията си с ядрени удари по противника или по Запада като цяло. Особено след неотдавнашното привеждане на руските балистични ракети в бойна готовност и многократно повтаряните изявления за възможната целесъобразност на употребата на тактическо ядрено оръжие в конфликта. 

Светът не се е изправял пред такава опасност с такива измерения от 11-те „дни на страха“ по време на Карибската криза между на 16 и 28 октомври 1962 насам. Преди 61 години напрежението стигна до обявяване в САЩ на степента  DEFCON 2, последната преди реално избухване на термоядрен конфликт. Тогава, кой знае как, разумът надделя, въпреки че в днешната ситуация, пък и винаги, всяка невярна информация, прибързаност, грешка или фатална стъпка, предприета от някой фанатик, могат да натиснат копчето за изключване на цивилизацията, каквато я познаваме. Дали би имало някой, хранещ достатъчно силно желание да остане в историята като реално предизвикал нейния край? Парадоксалната истина е, че такива сигурно биха се намерили. Наскоро след споразумението между Джон Кенеди и Никита Хрушчов, прекратило ракетната кризата от 62-ра, в Куба Че Гевара заявява пред журналисти, че „каузата на социалистическото освобождение от агресията на империализма в крайна сметка си струва възможните милиони жертви при една атомна война“.

Голямата ирония е, че днес светът, подобно на юли 1914 и август 1939, като че ли играе „руска“ рулетка с настоящето и с бъдещето си. При това със същата жизнерадостна безгрижност. Безсилието на здравия разум явно води до атрофия дори и на обществения рефлекс за самосъхранение. Историята познава много случаи, но никога с такъв тотален размах на риск и опасност. Ще очакваме със свито сърце да видим и преживеем как ще завърши всичко това. Дали в някоя бъдеща пулсация на време-пространството друг разумен живот, ако се появи такъв, би открил пуста планета в орбита около малка звезда в един от ръкавите на галактиката със следи от самоунищожила се преди милиони години цивилизация? Или и този път ще успеем да се задържим на ръба на катастрофата и бихме имали късмета да си прошепнем нещо подобно на последното изречение от историческия епос на Хенрик Сенкевич Quo Vadis: „... И тъй премина Нерон, както преминава вихър, буря, пожар, война или мор...“ 

И тъй, до следващия Херострат.