Адвокат Детелина Симеонова

Един от основните принципи и роля на правото е, че то  е  регулатор на обществени отношения и  това е може би най-полезната му функция през призмата на обществения интерес. Казано на непрофесионален език  законът е този който регулира обществените отношения в различните сфери на живота ни гарантирайки справедливост в отделните аспекти на взаимоотношенията ни.

Изхождайки от спазването на този принцип в нормотворчеството  „правенето на закони„ не може и не трябва да бъде самоцел на отделните политически формации в Парламента, а следва да бъде продиктувано от належаща обществена нужда за съответната законова регулация. Последната на първо място трябва да бъде съобразена с широкия обществен интерес, а не този на група индивиди или отделни субекти,  като последното би означавало чиста проява на лобизъм. Спазването на този принцип означава създаването на стабилно законодателство, което от своя страна гарантира правата и интересите на обществото ни като цяло както и  достъп до правосъдие за всеки един от българските граждани. 

Така ли стоят нещата обаче в България?

Съгласно чл. 56 от Конституцията всеки български гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси. За тази цел  на гражданите следва да бъде осигурена възможността за достъп до правосъдие. Имаме ли такъв достъп като граждани предвид законовите уредби съответно пред Конституционния и Върховния касационен съд или тези  „Светая Светих„  на правораздаването се оказват недостижими за редовите български  граждани? Какво е качеството на правоздаване което получаваме като граждани на база сега действащото законодателство и утвърдената съдебна практика? 
Как стои въпросът с най-висшия съдебен орган – Конституционният съд?
Кой има право да сезира Конституционният съд? Може ли обикновеният гражданин при нарушаване на негово конституционно право да се обърне към Конституционният съд търсейки защита?

Съгласно разпоредбата на чл. 150 от Конституцията инициативата по чийто почин действа конституционният съд принадлежи, съответно на : 
- Най-малко една пета от народните представители която в нашият случай е най-малко 48 народни представители;
- Министерски съвет;
- Върховният Касационен съд;
- Върховният административен съд;
- Главният прокурор и в определени случаи общинските съвети;
- Омбудсмана;
- Висшият адвокатски съвет;

Съгласно чл. 15 от  Закона за съдебната власт в случай, че прецени противоречието на отделен закон с Конституцията на Република България съответният съд уведомява  Върховният Касационен съд или Върховния административен съд, а прокурорите и следователите – главния прокурор които пък от своя страна на посоченото по-горе основание на чл. 150 от Конституцията да сезират Конституционният съд.
От посоченото се вижда, че никъде нашето законодателство не дава възможност на редовия гражданин да реализира директно правото си на защита при нарушени конституционни права. Нещо повече – дори ниските по степен съдилища, прокурорите и следователите нямат право да „обезпокоят„  с констатацията си за допуснато нарушение в законодателството Конституционният съд директно излагайки доводите си, а трябва да минат през  „филтъра„ на по-горните по степен съдилища, съответно главния прокурор. 

Българският гражданин няма право на индивидуална конституционна жалба, 

 с което е нарушено негово право дадено му от Конституцията в чл. 56. С две думи това е липса на достъп до правосъдие на българските граждани, които имат нарушени конституционни права.
Може ли да се правят заключения относно качествата на работата на Конституционния съд или това би било твърде смело, нахално и звучащо неразумно ?

Съгласно член 147 от Конституцията и чл.4 от Закона за Конституционният съд същият се състои от 12 съдии като четирима от тях се избират от Парламента , четирима се избират от Президента и четирима се избират от общото събрание съответно на съдиите от Върховния Касационен съд и Върховния Административен съд. Мандатът на Конституционния съд е 9 години, като съдът постановява решенията си с мнозинство от повече от половината от всички съдии. С две думи, ако приемем, че една трета от състава на Конституционният съд е избран от общото събрание съответно на съдиите от Върховния Касационен съд и Върховният Административен съд, т.е. на база професионални качества то две трети от състава на Конституционния съд е  избор на 

политически лобита, които в България обичайно олицетворяват определени задкулисни интереси

 В реда на тези мисли и предвид политическите зависимости в резултат на избора му две трети от състава на Конституционния ни съд създава притеснения и евентуални опасения от тези зависимости. Не бива да се подминава фактът на прекалено дългият мандат на съда върху, който също може да се разсъждава.

При решаването на делата си Конституционният съд наложи практика, в която събира мнения на юристи от научните среди /в повечето случаи определени университетски преподаватели/. Съгласно възможностите, които му дава чл. 20 от Закона за Конституционния съд, съдът може да възложи изготвянето на експертни заключения като на основание чл. 21,ал. 2 от същия закон може да разпореди личното явяване и изслушване на експерти. Това право  Конституционният съд по общо правило има по въпроси налагащи нужда от специални знания извън областта на правото които са нужни за решаване на съответния спор. Събирането на мнения обаче от научните среди на юридическата мисъл при липса на нормативна база за това /тя  не може да бъде допусната по изложени по-нататък съображения/ сочи на една порочна практика в най-висшия по ранг съд в Република България и липса на формиране на независимо вътрешно убеждение при решаване на казусите, с които е сезиран. Мнението давано макар и от видни юристи по определени казуси влияе върху формираната воля на съда и за гражданите възниква въпросът - кой реално решава споровете – съставът на Конституционния ни съд или далите мнение  юристи, част от чиито становища намират място дословно в решенията на Конституционния ни съд. Същите обаче не са страни в процеса и не следва да изразяват каквото и да било становище за да не влияят дори индиректно на решенията на Конституционния съд. Не на последно място „избраниците„ ни в състава на този съд би трябвало да бъдат  „топ юристите„ в Държавата, които нямат нужда от външно влияние и намеса при решаване на казуистиката. В този смисъл и намирам, че с оглед обективно и безпристрастно решаване на делата си, Конституционният ни съд следва 

да изостави практиката си на събиране на становища

 и мнения от научните юридически кръгове по казусите, с които е сезиран и да започне сам въз основа на вътрешното си убеждение, законите и Конституцията да постановява своите съдебни актове. Извън това трябва да бъде прието и законово уредено правото на конституционна жалба при нарушаване на правата за всеки един от българските граждани, защото към момента освен с „неясно формирана воля„ при решенията  на база влияние на външни фактори както посочих по-горе Конституционният ни съд се явява един „почиващ„ и недостатъчно работещ орган предвид ограничения кръг правни субекти,  които могат да го сезират.

Как стои въпросът с достъпа до правосъдие за българските граждани в по-ниските по ранг съдилища? С последната редакция на ГПК бяха ограничени голяма част от правата на гражданите в процеса и възможността им да получават правосъдие от българските съдилища. На първо място с оглед постигане на бързина при решаване на делата се премахна т.нар. „служебно начало„ при събиране на доказателствата и се въведе  „приклузия„ по  отношение на същите с оглед сроковете за събирането им. По този начин се наруши 

качеството на правораздаване

 с оглед невъзможността за изясняване на споровете и то не по вина на съдилищата, а поради гласуваната правна норма. Създаде се небивал  „комфорт„ за Върховния Касационен съд като му се предостави право сам да решава на база не толкова ясни критерии, кои съдебни решения да допусне до касационен контрол. В този смисъл защитата на гражданите в процеса се постави в субективни зависимости  от съответния съдебен състав като процентно по-голяма част от гражданите не получават нужния контрол на постановените спрямо тях съдебни актове. Стигна се  до абсурдни определения за недопустимост, които не признават и нарушаването на утвърдена съдебна практика на Върховния Касационен съд в атакуваните пред него решения на по-ниските по степен съдилища. По този начин стремежът към активиране на  принципите за  „бързина в процеса„ и „процесуална икономия„ унищожиха правото за достъп до правосъдие за българските граждани. Отделен е въпросът, че българският гражданин макар и грамотен не може да подпише сам касационната си жалба съгласно сега действащото законодателство. Зная, че много от колегите  особено в посочените инстанции няма да са съгласни с доводите ми, но считам, че е в интерес на обществото като цяло 

да излязат от зоната на комфорт

 и да си спомнят, че нашата професия е в служба на гражданите и обществото, че ние трябва да търсим истината и справедливостта и като такива трябва да следваме обществения интерес.
Ограничаването на възможностите за обжалване на делата на ниските по степен съдилища и поставянето на това обжалване в зависимост от субективни фактори, ограничаването на страните да представят доказателства чрез въвеждане в съдебния процес на странна система, която е своеобразна симбиоза между европейско и англосаксонско право, невъзможността на българските граждани да сезират Конституционният съд  и порочната практика на влияние на определени научни кръгове върху работата на най-висшия по степен съд  -  всички тези фактори сочат само към един извод и той е 

ограничени права на българските граждани до правосъдие и ниско качество на правораздаване

 в резултат на наложени процесуални ограничения в работата на съда. В тази връзка и с оглед заявките за реформа в правосъдната система мисля, че тя трябва да бъде извършена от професионалисти при строго спазване на принците на обществения интерес.