Огнян Минчев

Путин и Тръмп играят в един отбор. По всяка вероятност, в Аляска сделка е имало - може би не една. Договаряне за съвместни интереси в Арктика, редки и не толкова редки метали, съвместни проекти - за по-сигурно питайте Уиткофф... Темата Украйна е неизбежен спектакъл на демонстрирано миротворство и пореден опит за обезсилване - стъпка по стъпка - на всяка възможна стратегия за поставяне на агресора в ъгъла от страна на атлантическата международна общност. Самата среща в Аляска бе насрочена и като средство да се заобиколи и забрави строгия ултиматум за въвеждане на големи косвени санкции под формата на мита за пазаруващите руски петрол.

Днес вече никой не говори за ултиматума и санкциите

подадена е нова залъгалка, ще се срещат пак Путин, Тръмп, Зеленски, "може би" европейски лидери...

За какво ще се срещат - вие снощи Путин слушахте ли го?
Преди месеци Тръмп си представяше края на войната в Украйна по една лесна схема. Натикваш с лекота Европа в ъгъла, извиваш ръцете на Киев с ултиматум за спиране на помощта, прокарваш "линията Путин" през украинска територия и ... береш плодовете на

откриващия се безграничен бизнес с Евразия

Така изглеждаше "изкуството на сделката" преди Доналд Тръмп да влезе за втори път в Белия дом. Нещата се оказаха по-сложни и по-трудни за отиграване. "Натриването на носа" на Зеленски в Овалния кабинет се провали - вместо да опозорят лидера на Украйна, Тръмп и Ванс опозориха себе си. След знаковата реч на Ванс в Мюнхен

Европа разбра, че трябва да избира между събуждане и унижение

Макар и трудно, и тромаво - Европа избра пробуждането. И пое ангажимента да подкрепя Киев във войната с агресора като част от дълбокия и дългосрочен стратегически интерес на Стария континент. След 80 години позиция на втора цигулка в атлантическия оркестър, Европа разбра, че с казуса Украйна се изправя пред много простичък избор - или се превръща в геополитически фактор, способен да проектира стратегическа мощ, или ще бъде сплескана в сандвича между бързо сближаващите се стратегически интереси на Кремъл и Доналд Тръмп.

Лоши новини дойдоха за Тръмп и у дома. Мнозинство от

2/3 от американците продължават да подкрепят американския ангажимент към Украйна

независимо от протестите за "излишно харчене на пари" от страна на МАГА.

Рейтингът на Тръмп падна до 32 на сто - седем месеца след 20 януари и ПРЕДИ славната среща на върха в Аляска... Републиканците в Конгреса и Сената се изправиха пред тежки срещи със своите избиратели по места. Натискът върху Тръмп от собствената му партия се засили. Проектозаконът за мощни вторични санкции върху Русия "отлежава" в Капитолия от месеци насам. Стана очевидно, че реализацията на основния "мастърплан" за дружбата с Путин ще трябва да премине през интензивни PR процедури и имитации на "помощ" за Украйна, партньорство с Европа и т.н.

Ако у Тръмп имаше и мъничко желание за оказване на натиск върху Кремъл за приключване на войната, то позицията на Белия дом би била съвършено различна. Дори и президентът да не подозира как се постигат резултати в преговори с Кремъл, около него има достатъчно професионални експерти по тази тема - държавния секретар Рубио, сенатор Линдзи Греъм и т.н. Когато искаш нещо от Москва - поставяш Кремъл в ъгъла, където няма избор на варианти. Рейгън знаеше това. Дори Буш младши разбра това. Обама го научи по трудния начин - след като дирижирани тълпи гониха с камъни неговия посланик Макфол в Москва... Не се знае дали Тръмп някога ще го научи. Известно е само, че не желае да го научи. Той

иска друго - да си другарува с Владимир...

След срещата в Аляска сложният, но тромав PR танц на Белия дом със собственото му обществено мнение и с републиканците в Конгреса, с Украйна и Европа продължава с пълна сила. Зад пошлостта и празните ритуали на този танц, разбира се, ще продължат и съдържателните разговори за "успешна сделка" с "приятеля Владимир". Ще бъде използвана цялата мощ на позицията президент на най-голямата сила в съвременния свят за да се постигне първоначалната, но очевидно трудно изпълнима цел - приключване на войната, по възможност за сметка на Украйна и Европа.

... А Украйна и Европа трябва да продължат да танцуват в тази водена от Белия дом буфонада - те нямат друг изход. Украйна и Европа имат нужда от цялото си търпение - железни нерви, от твърдата си убеденост, че

ако Украйна загуби войната, Европа ще загуби изцяло своя геополитически суверенитет

Защото за всички е ясно - "приятелят Владимир" поставя определена цена за сърдечното си сближаване с приятела Доналд: възстановяване на "сферата на влияние" на Москва върху всичко, изгубено при разпада на съветската империя. Е, може би "приятелят Владимир" ще се откаже великодушно от източна Германия - за да може да вземе цяла Германия... Приятелят Доналд едва ли има нещо против - разпадът на Европа е единственият начин Вашингтон да контролира континента "парче по парче", налагайки волята си на всяка страна поотделно...

Превръщането на Европа в трудно заобиколим геополитически субект ще бъде бавно и трудно. То ще се осъществява по различни пътища. Нека не бъдем песимисти. Вижте какво става на Източния фланг на Европа. Украйна, Полша, Прибалтика, Финландия, Швеция, Норвегия, до Румъния на юг - изгражда се гъвкава стратегическа коалиция, решена да не допусне отново чингизидите в Европа. Това е фронт от над 3500 км. - от полуостров Кола до Констанца - който ще бъде активиран от страните партньори, ако Кремъл започне агресия в която и да било част от него. Страните партньори много бързо укрепват военните си сили и се превръщат в реална стена пред евентуална агресия. Зад коалицията на Източния фланг е новата военнопромишлена стратегия на Германия, стратегическото партньорството между Берлин, Париж и Лондон... Всеки от играчите в тази драма иска да спечели време и ресурси в укрепването на своята позиция.
Всички ние се надбягваме с времето. Ако нещата се развиват в утъпкания от Белия дом през последните седем месеца коловоз, на междинните избори през есента на 2026 г. Доналд Тръмп може да има някои неприятности...

Въпреки жалкото състояние, в което понастоящем се намира опозиционната Демократическа партия. Америка се променя, но противопоставянето на интересите от двете страни на Атлантическия океан не е съдба на Америка и Европа. То може - поне до известна степен - да бъде корегирано.