Пази Боже от посредствени властолюбци - с "високите топки" и сами ще се оправим...!

Без да оспорвам редица от изводите, които прави г-н Слатински, бих искал да предложа една по-различна гл. точка по основния въпрос: защо представителите на т.нар. "демократична общност" допуснаха тяхното цялостно политическо поведение да бъде зависимо от подкрепата и сътрудничеството с Румен Радев, с когото те имат много малко - ако изобщо някакви - допирни точки като възгледи и цели?

Преди всичко, налага се да се направи една по-обща

психологическа оценка на проблема

По силата на поредица от причини, на които не можем подробно да се спираме тук, общественото влияние на демократичната общност след 2003-2004 г. устойчиво бе редуцирано до съвкупните 10-15 на сто от политически активните граждани. Това е максимума - минимумът е бил разпръснати фракции с едноцифрена подкрепа, често оставаща и под прага на 4-те процента. 

Този редуциран политически потенциал може да се реализира в демократична среда единствено през успешни коалиционни политики. За съжаление, политическата култура на демократичната общност е крайно неподходяща за коалиционна политика. Нейните лидери и съществена част от активистите и поддръжниците й поддържат

специфична визия за изключителност,

която има своите основания във факта, че демократичните сили в България след 1989 г. бяха единствения гарант за осъществяване на демократичните реформи в сблъсък с мимикриращия неокомунизъм на преименуваната БКП. Но този медал има две страни. Едната - заслужена самооценка за огромната отговорност, която демократичната общност носи пред България. Другата - самозаблуда, че само нейните представители са източник на истината и "верния път".

След 2009 г. редуцираната до 10-12 на сто Синя коалиция трябваше да се сблъска с политическия проект на ГЕРБ, чийто успех те ненавиждаха по редица личностни, морални, политически и естетически причини. Този проект бе оглавен от човек с безспорни политически качества, който успя - не без помощта на международни фактори като немските консервативни фондации - да заеме

мястото на съзвездието пост-СДС партии

като основна дясноцентристка политическа сила в България. Укрепването на неформалните, но значими връзки между ГЕРБ и бизнес крилото на ДПС след 2014 г. допълнително циментира позициите на Борисов и се оказа ключовия фактор за утвърждаване на олигархичната система на контрол върху икономиката и държавата. Демократичната общност с право определя тази олигархична система като основно препятствие пред реализацията на демократичната правова държава и на свободно общество в България. Сблъсъкът между тази общност и оста ГЕРБ-ДПС е както принципен, политически и структурен, така и подкрепен от силна междуличностна - междукултурна нетърпимост, допълнително изострена от конкретните политически взаимоотношения между двете страни.

Така се формира

идейният и психологически триъгълник на властта,

който след 2020 г. се оказа основа на дългосрочната политическа криза в България. Демократичната общност трябваше да опонира на посткомунистическите - прокремълски партии и групи в обществото (особено след агресията на Москва в Украйна) и да пази европейската и атлантическата ориентация на страната.

Същевременно, демократичната общност трябваше да провежда антиолигархична политка на сблъсък и съперничество с ГЕРБ-ДПС. Тъй като прагматичен управленски компромис с прокремълските сили не е принципно възможен за демократичните сили, те са принудени да правят компромиси и да формират работни - прагматични формати на управление по оста "сини партии" - ГЕРБ (ДПС). В тези опити за сътрудничество те бяха

многократно надхитрявани и надигравани

от своите партньори от ГЕРБ-ДПС. Като започнем с "въртелите" за номиниране на кандидат президент между ГЕРБ и Синята коалиция през 2011-та, като продължим с "изпързалянето" на Реформаторския блок през 2014-2016-та, и като стигнем до блокиращото всяка разумна политика надхитряване в "сглобката" и в преговорите за кабинета "Желязков" между ГЕРБ и ДБ. 

Появата на политическата сцена на Румен Радев след 2016 г. даде на демократичната общност ограничена, но тактически ценна възможност да лавира между позициите на своите двама основни политически противници - прокремълския посткомунизъм/русонационализъм и партиите на олигархичното статукво. От една страна Радев бе очевидно принадлежащ към прокремълските сили в България - "Крим е руски", "Санкциите са контрапродуктивни" и т.н. От друга - около него се раздуваше "розов облак" от твърдения - "НАТО-вски генерал", "учил стратегия в Америка" и т.н. Отчаяни от виртуозните "въртели" на които ги подлагаше Бойко Борисов заедно с дълбокото депесарско задкулисие, демократичните лидери се изкушиха

да "вкарат в играта" Радев -

ако не за друго, то поне защото преки доказателства за негова принадлежност към олигархичното статукво нямаше през първите години от неговото президентство. Така се появиха акции на "коленичене" пред президентството, "С вас сме, г-н президент", та чак до стратегическо планиране на съвместен проект - "вдигнатия юмрук" - за окончателно осовобождаване от олигархичния модел, символизиран от Борисов-Пеевски.

Затвореният в представителната президентска власт и излъчващ политическа посредственост и донякъде - неувереност Радев, бе инстинктивно припознат за удобен тактически съюзник от демократичната общност в актуализирания до крешчендо конфликт с доминиращото олигархично статукво. За това припознаване съществено допринесоха външните ментори на част от демократичните лидери (в България политиката е трудно - да не кажем невъзможно занятие без външни ментори). Има един принцип, чрез който големи сили решават текущи въпроси -

"Кучи син, но наш кучи син..."

След 2012-2014 г. основни западни сили осъзнаха, че авансите, които са дали на Москва за "участие" в българската енергетика и икономика след 2001 г. (като "компенсация" за членството на бившия сателит в НАТО и ЕС),  като цяло са се превърнали в успешна стратегическа доктрина на Кремъл за обезсмисляне на "западната" геополитическа принадлежност на България. Русия контролира не просто енергетиката - тя контролира високите етажи на властта чрез системна корупция, контролира слабостта на националните ни институции чрез пирамида от подкупи и шпионаж, контролира нарастващи части от българското обществено съзнание чрез системна пропагандна - хибридна война на българска територия. 

Осъзнаването на реалната опасност повърхностната "западна" принадлежност на България в един момент да изтънее и да се скъса, доведе ключови западни стратегически фактори до необходимостта

да "раздрусат чувала с плъховете".

"НАТО-вският генерал" се оказа удобен тактически избор за локален политически оператор за постигане на тази цел. А бе не е ли проруски...? А, big deal - ако се окаже неподходящ, ще го сменим... Клин клина избива - но вторият остава... За да бъде включен Радев в политическия процес по-активно, отколкото позволяват президентските пълномощия, бяха използвани два основни ресурса - подкрепата на демократичната общност и зачестилите служебни правителства, които на практика бяха едноличен концентриран контрол на президента върху управлението. 

Радев не успя да се превърне във водещата властова фигура в периода 2020-2025 г., но успя да превърне олигархичния

тандем Борисов - Пеевски в триумвират

Този триумвират влезе в криза през ноември-декември 2025 г. - отново не без външна намеса. Как си обяснявате факта, че демократичната общност може да изведе 100-120 хиляди души на площада в София (повече от 200 000 в страната) а на изборите след 4 месеца отново не може да се качи над 15 на сто? Сега вече дойде наистина редът на Радев. Подкрепен бе от много места - и отвън, и отвътре, и от Изток, и от Запад, но за този текст най-важна е подкрепата за него от демократичната общност. Много близкото до нея служебно правителство силово редуцира купуването на гласове на изборите от 19 април за ГЕРБ и ДПС, но се оказа, че ... каналите за купуване на гласове са максимално използвани от една друга партия... Познахте - "прогресивната"...

Днес Радев прави това, което се очакваше да прави -

налива вода в мелницата на Москва.

Опитва се да играе заместник на Орбан. В България през последните месеци се създаде цяла митология от страна на кохорти наблюдатели, че "Радев не може да завие сериозно на Изток", "Радев не може да промени геополитическата ни ориентация", "Радев е принуден да се съобразява с Европа"... Част от тези уверения идват по линия на руската пета колона, разбира се. Другата част идват по линия на гузни представители на демократичната общност, които трябва да омаловажат белята, която помогнаха да се случи... ГЕРБ и ДПС мълчат - както обикновено,

те се "адаптират" към новата реалност...

Не виждам някакви особени конфликти между тях и новата власт.

Винаги когато са в криза, партиите на демократичната общност проявяват стремеж към капсулиране. Днес това може да се реализира като настояване кандидатът им за президент да бъде "само техен". Разбира се - "с широка обществена подкрепа", но е важно кой го утвърждава... Нека сме наясно, че ако Радев успее да наложи победа на своя кандидат, концентрацията на властта ще достигне 100%. Така ще се озовем пред поредния казус - многократно повтарящ се в историята - политически лидер, който изглежда скромен, безвреден, управляем, да се окаже всемогъщ властелин поради склонността на неговите съмишленици и опоненти да го подценяват. Сталин изглежда невъзможно решение за наследник на Ленин - при такива "високи топки" като Троцки, Бухарин, Зиновиев... Тодор Живков е подкрепен на Априлския пленум (1956 г.) заради това, че е оценяван снизходително като "непретенциозен"... Пази Боже от посредствени властолюбци

- с "високите топки" и сами ще се оправим...!

Ако процесът на излъчване на кандидатури за президентските избори дерайлира по същия начин, по който Радев взе своя втори мандат през 2021 г., всички ще трябва да се сърдят само на себе си - и ГЕРБ-аджии, и демократи, и всякакви други, които в една или друга степен биха искали относителната свобода в българското общество да бъде запазена. Допуснете президент - креатура на Радев и няма да си запазите свободата. Гарантирам ви го! То не е необходимо да си много прозорлив, за да го видиш. Можеш да пропуснеш тази очевидна перспектива за несвобода, само ако искаш да останеш сляп - въпреки че не си сляп... И ако искаш да си намираш оправдания защо това не може, защо онова не може... Не твърдя, че е лесен избор. Но е наложителен политически избор. Ако ви е прекалено трудно да направите този избор - откажете се да бъдете политици. Ето, Остап Бендер се преквалифицира в домоуправител...