Сърбия все повече се превръща в основен фактор за дестабилизация на Балканите, в ключов съюзник на Кремъл и в нарастващо предизвикателство пред регионалната сигурност. В продължение на дълъг период от време президентът Вучич се опитваше да „продава” на публиката версията за проевропейска – прозападна ориентация на режима в Белград, при спазване на определена „традиционна” линия на тесни взаимоотношения с Кремъл като въпрос на сръбска „национална специфика”. Лицемерието на тази позиция бе широко известно, но толерирано докато Путин не започна своята открита агресия срещу Украйна, пише в свой коментар във "Фейсбук" политологът Огнян Минчев.  Коментарът е по повод анализ на Даниел Сървър, публикуван във Faktor.bg.

Търпимостта към политическите пируети на Вучич между Изтока и Запада в Брюксел и във Вашингтон бе обусловена и от надеждата, че все пак Белград ще осъществи поне част от своите поети ангажименти по отношение на нормализацията на отношенията между Сърбия и Косово. С тази надежда днес е окончателно приключено. Защо все пак продължава толерантността на основни западни фигури, натоварени с отговорности за Балканите към режима на Вучич?

Струва ми се, че има две основни причини, които могат да бъдат посочени в отговор на този въпрос. Първата от тях е станалата традиционна през последните 120 години търпимост, доверие и дори симпатия на френско-англосаксонския Запад към ролята на Белград като основен стратегически фактор на Балканите. Поражението на България във Втората балканска война и ориентацията на София към Централните сили в Първата световна война превръщат Сърбия в ключов партньор на силите на Антантата в балканския регион. През целия 20 век – чак до 90-те години – западната симпатия спрямо Сърбия изразява позициите на политическия, медиен и академичен мейнстрийм на западния свят в оценката за това, което се случва на Балканите. Сърбия до такава степен се е превърнала в „балканския любимец” на Запада, че когато през 1999 г. започва операцията на НАТО срещу режима на Милошевич, за западните медии е трудно да номинират свои кореспонденти в региона поради страх от прекалено изявени традиционно просръбски позиции на своите журналисти-експерти по Балканите. Така CNN изпраща като наблюдател Алесио Винчи – млад журналист с почти нулеви (за тогава) познания за постюгославските конфликти и за балканския регион като цяло. 

От жестокостите на сръбската агресия и геноцид в пространствата на екс-Югославия минаха три десетилетия, но тази традиционна симпатия на западния политически елит към внушенията на Белград очевидно се запазва – поне до известна степен. Това много точно – с имена и позиции на отговорност – посочва и Даниел Сървър в текста по-долу. Симпатията, породена от миналото обаче не е достатъчна за да обясни феномена на всеопрощаваща търпимост на Запада спрямо режима на Вучич в Белград. Има и втори, много важен фактор за това, западните политици и дипломати да се доверяват на Сърбия и до днес, при все повече натрупващите се доказателства за антизападната визия и политика на днешен Белград. И този фактор е ненадеждността на останалите политически фактори в балканския регион като партньори на западната политика в региона. Във визията за подобна липса на доверие към балканските партньори на Запад основна роля играе неопределеността и противоречивостта в официалната позиция на България. 

След падането на режима на Груевски в Скопие в края на 2016 г. на Балканите се създаде изцяло нова политическа конфигурация. Анексията на Крим от Кремъл и марионетните сепаратистки движения в Донбас охладиха отношенията между Москва и Запада. Нарастващата агресивност на режима в Кремъл се отрази и върху политическите развития на Балканите – в частност, опита за преврат в Черна гора от есента на 2016 г. демонстрира тясното партньорство между руските и сръбските специални служби в целенасочени опити за дестабилизация на Балканите и отстраняване от власт на прозападни – проевропейски демократични правителства. 

В тази регионална среда на нарастващ натиск за дестабилизация от Москва и Белград, Брюксел и Вашингтон засилиха своята подкрепа за балкански политически фактори, ориентирани категорично към проевропейска – проатлантическа позиция. В Скопие бе създадено правителството на Зоран Заев, изразяващо ясен и категоричен ангажимент към интеграция на Македония в ЕС и НАТО. С подкрепата на Запада бе стимулиран процеса на разрешаване на ключови двустранни проблеми между Скопие и Атина, и между Скопие и София. Забравеният от режима на Груевски проект за българо-македонски договор за добросъседство, чието успешно иницииране започна с двустранната декларация между премиерите Иван Костов и Любчо Георгиевски през 1999 г., бе актуализиран и Брюксел и Вашингтон подпомогнаха постигането на съгласие за финализирането му през 2017 г.

През същата година България бе ротационен домакин – председател на Европейския съвет. Декларираната амбиция на българското правителство да се превърне в основен регионален застъпник за членството в ЕС на Македония и на Западните Балкани като цяло повишиха значително ролята и потенциала на София да оказва сериозно влияние върху цялостния регионален процес на добросъседство по пътя на европейската и атлdнтическата интеграция. Впечатляващият успех в подобряването на българо-македонските отношения засенчи дори и аргументирdните съмнения за пределно общия – пожелателен характер на текста на българо-македонския Договор за добросъседство от 2017 г. Липсата на конкретност в този договор особено силно се открои на фона на текста на Преспанския договор, подписан през 2018 г. Новата роля на България като застъпник за регионалната интеграция на Западните Балкани в ЕС и НАТО, политическата промяна в Скопие, довела до сериозно затопляне на двустрfнните отношения със София, слагането на край на 30 годишната блокада от страна на Атина върху легитимирането на независимата македонска държава – това са само три важни стратегически промени, гарантиращи сигурността, интеграцията и добросъседството на Балканите като антитеза на политиките на Кремъл и Белгрд за дестабилизация на региона. Сърбия остана самотна и обкръжена от тези позитивни процеси на регионална интеграция, очевидно насочени срещу нейните интереси за регионален контрол чрез политиката „разделяй и владей”.   

Цялата тази балканска идилия продължи две години – до октомври 2019 г., когато българският парламент прие т.нар. „Рамкова позиция” за отношенията със Скопие, от която започна рязко влошаване и прекратяване на благоприятната атмосфера за развитие на двустранните отношения. Далеч съм от мисълта да обвинявам единствено българското правителство за печалните резултати на вродената вражда между България и РС Македония. Сърбоманските кръгове на антибългаризма в Скопие и кръговете на примитивния „национализъм” в София, зад които се крият старите кремълски зависимости на българските посткомунистически елити взеха връх в една очевидно координирана кампания за възраждане на „малката Студена война” между България и Македония, наследство от голямата Студена война на 20 век. Българи и македонци бяха отново вкупом измамени от собствените си продажни елити, за пореден път направили услуга на Москва и Белград да спънат решаването на един от ключовите проблеми на Балканите, наследени от 20 век – „Желязната завеса” от лъжа и омраза между България и Македония. 

Прекъсването на процеса на добросъседство и разбирателство между София и Скопие доведе до бърза самоизолация на България като фактор на регионалните международни отношения на Балканите. От застъпник за европейската интеграция на Западните Балкани, България се превърна в страна на един възроден спор, чието политическо и дипломатическо съдържание бе трудно до невъзможност да бъде формулирано и представено като легитимен интерес на партньорско – европейско и атлантическо равнище. Отношенията между Бългdрия и Македония бяха отровени, а македонското обществено мнение, подклаждано от целенасочена пропаганда „зави” по посока на Белград. Сръбският телеком закупи голям пакет кабелни оператори в РС Македония – с право да определя програмната им политика и съдържание.

Антибългарската истерия получи солидни институционални основания. Така сръбският режим получи „глътка въздух” за да изостри своите претенции в конфликта между Белград и Прищина и в подкрепата си за сепаратизма на Република Сръбска от БиХ. Белград инициира и т. нар. „отворени Балкани” – алтернатива на европейската интеграция на региона. 

Най-сериозният негативен ефект от провала на България да изиграе ролята на водеща балканска сила в интегрdцията на Македония и Западните Балкани в ЕС и НАТО е самомаргинализирането на българския потенциал за водеща регионална сила. Вакуумът бе запълнен от Белград.

В Брюксел и във Вашингтон очевидно решиха – „ако не можем да разчитаме на София, ще трябва да работим по-активно с Белград, какъвто и да е днешен Белград”.

Време е да разберем и да научим този урок – и да поправим грешките си колкото е възможно по-скоро. Българският национален интерес изисква завръщането на София като водеща основен фактор в регионалния балкански контекст – не за сметка на историята ни, не за сметка на идентичността ни. А с цел да поставим проблемите, които ни тревожат в единствено възможния и благоприятен контекст за тяхното решаване – европейската и атлантическа интеграция на Балканите. Това безспорно изисква изолация на кремълските псевдонационалисти и на цялата пета колона на Москва в София, която винаги – винаги е играла единствено ролята на пето колело в квази имперските амбиции на Белград и в истинските имперски амбиции на Москва на Балканите. Необходим е и цялостен обществен, експертен и политически дебат за това какви са реалните интереси на България на Балканите и – в частност – в отношенията с РС Македония. Пораженията от последните пет години ще поправяме трудно – и на висока цена.  Затова трябва да започнем колкото е възможно по-скоро.